автор: milcho

нещо като авторски предговор

Често предговори и други там писания започват така:
“Това се случи, да кажем в 1978 г.”, или “Беше или течеше1978 г.”, или “В 1978 г. стана това и това”. В случая няма да правим изключение и да дразним читателя с разнообразие. Та наистина в застойната 1978 г. най-после ни се отвори парашута, и
имаше шанс да получим, квартира. Това бе така, и не бе така. А защо бе и не бе и защо именно “Живота-Всичко-Хубаво” сега ще узнаете.
Хубаво да го узнаете преди да се прочели втората ми стихосбирка, макар че кой ли сега чете поезия. И да я почетете и да не я прочетете все тая. Но винаги се намира по някой “катил” както, обича “нежно” да се шегува Митко Динев, който да стори тая хубост или глупост... А кой е Митко Динев това ща разберете, както се казва “друг път”. Но нека да не се отплесвам, а давай Милчо, по същество.
Квартири тогава (в 1978) нямаше на свободна продажба. Ако искаш, а си обикновен другар или другарка трябваше да си чакаш реда. Ако си от провинцията, а не кореняк, закъсал софиянец, абе все пак имаше повече шанс да получиш квартирка в някоя панелка. Трябваше да имаш съответно и заем в ДСК и да си чакаш лихвоточките. Е, а ако имаш и някой “активен борец”- дядо, чичо или баба, да бутнат едно рамо тогава – бомба.. Без това, също ставаше ама с побутване, и изстрелване на по-друга орбита, беше по-бързо и по-сигурно. При нашия, случай този модел не работеше. Нямаше начин да получим заветната бележка за 3-та категория - пояснявам - ние бяхме 4та, т.е. нуждаещи се, с перспектива да се вредим, след второ пришествие. А тъкмо в 1978 в БАН се завихри една кампания да се построят 3 блока в Слатина за “крайно нуждаещи се” служители за квартира. Аз смятах, че бях такъв, ама системата, на беше на това мнение. За да си, крайно нуждаещ се трябваше да имаш бележка, че си заветната 3-та категория – не човек, а нуждаещ се ...(пояснявам – първа категория влизаха в списъците от воле. А нашата категория бе неподходяща, с жената и двете деца, даже едното се роди именно в тая вехтозаветна 1978.

Виж, непредубедени, читателю: 3-та категория, означаваше, че ти живееш на свободен наем и квартира ти е нужна, “вот так”! А 4та - имаш нужда, обаче си айлак, живееш при родителите си, дядо, баба, баща, майка, и ти отгоре с жена и едно две деца. В един двустаен апартамент живеехме, баща и майка в едно 11 кв.м. стайче, дядо спи в хола, баба благоразумно се беше вече преселила в по-добрия свят, и моя милост – младо семейство с две деца и едното бебе. Ние в най-гооооолямата стая, с прозорец на улицата, и като минаваха рейсовете, чашите с вода и мляко потреперваха. Та, като се роди втората ми щерка, аз се изнесох на тавана. На висшия “5ти” етаж –под покрива. Не, че ми беше лошо – скатавах се от лудницата долу, все пак, далече от жената – далече от всякакви настоящи и спешни задачи, ама тя искаше да съм си долу. Да ама не г-н Бочаров-Подмазвачев. Опитвах да спя в “куфнята” (така и викаше баба на кухнята, и “юхтия” казваше вместо ютия) – но твърдо и тясно беше на миндера. А и постоянно някой влизаше и аз... чупката на тавана.

Тогава семейния съвет реши да измамим държавата. Направихме тайна завера, като онази на “Седмаците” (Не сте ли чували за този филм – “Тайната вечеря на Седмаците с Братанов в главната роля от 50те – супер беше и бичуваше анти-колективизацията на село) ... Привидно се разделихме, т.е. скарах ме се, на ужким, (а след 10 години заедно и на истина) и татко ни принуди уж да му плащаме наем. Т.е. да сме на свободен наем. Някой ни беше казал, че тая схема работи. Само и само да получим бележка от съвета, че сме крайно нуждаещи се не 4та, а 3-та категория, или нещо подобно, тази която, се уважаваше от комисиите 5-членки решаващи кой може де получи право да се включи в новострояща се кооперация - т.е. жилищен блок. И чудото стана. Баща ми който, можеше от воле, да стане “активен борец” ама не искаше да направи компромис, най-после уреди въпроса и са издигна в очите на майка ми, която все му триеше сол за две неща. Че не я е завел никъде, а само до Перник с един обиколен билет на БДЖ за цяла България, и най-вече, че куцо и кьораво, се уредиха за “активни” а той, татко, само им разписваше препоръките за АБПФК, а сам отказваше, като някой Дончо ...т.е. дон Кихот. Спомням си като днес, как отпразнувахме победата над “СИСТЕМАТА” с тайна гала вечеря. И нямаше някой Йуда за да ни предаде. И ме/ни записаха в бъдещия “ предстоящ новостроящ се” блок на БАН в кв. Слатина, дето и сега си живея. Къде другаде ще живея при тия цени сега... От тогава живота ни се промени. Имах ме ПЕРСПЕКТИВА-НОВО ЖИЛИЩЕ за мен и Катя и децата. Като се оженихме, от събраните пари от сватбата, внесохме 1500 лв. за Апартамент и ей така между другото за лека кола още 1500 лв. Втората вноска се оказа по далновидна. Това ни бяха всичките пари, с които започнахме да градим нашето светло бъдеще. Казах и тогава, Катя, след 10 години ще живеем в наша квартира. Тя почти не припадна ....10 години, Милчо? но търпеше. И нашите, и те ни търпяха, в името на “Мира между Народите” Но дявола на спи, оказаха се не 10 а над 20 когато се настанихме в новия ни апартамент в Слатина. Цели 20 години перипетии и строежи и още нещо. А ние бяхме и късметлии, и чакахме само 20, а други чакаха по 30- 40 и отгоре, а някои си отбиха гайлето и се заселиха, направо, кой в Орландовци, кой в Малашевци, кой в Бакърена фабрика...сори, малко черен хумор.

Татко, беше съвсем разочарован, вече от системата и такъв си и отиде през 1994 г. на 20 ноември. Но поне видя и участва във преселението и заселението на народите. Майка ми подмиташе ден по ден апартамента и влачеше пясъка по ремонта. Нееее бе, кви ги приказвам, по довършителните операции. Кви довършителни, бе, ще попитате Вие, нали ти е нов апартамента. Нов, нов казвам, ама трябваше ние да си го довършим сами. Даваха ни го само с шпакловани стени и под и над плоча, без замазка. Дядо вадя само изкопа, който направиха, през 1981 г. след първата копка на акад. Ангел Балевски. Тогава изкапаха мазетата и се виждаше една малка стеничка около 1 метър над земята, но вече всички ликувахме. Почна се! Преди да почине, дядо ме помоли две неща. Да го заведа да види тази стеничка, той и казваше –“Стената на Блока” и да види парцел 14/1 където, е семейния ни гроб в Орландовци. Там си беше купил още едно лично място – два на два, за вечни времена, и искаше там да го положат във съседство с баба, като си отиде. Да ни го вземат случайно, това място, понеже ни знаеше какви сме “небатърни”. Не изпълних, нито едното нито другото от двете му желания. Отложих ги за две седмици, след командировката ми в Гърция тогава, а той през това време, да вземе, че да си отиде при баба. При нея и го положили, и при синчето му Николай(Кокето)...Това знам, че ще ми се връща тъпкано, но “хаста ла виста” гринго. А и татко май си мислеше за себе си, и затова той с майка сега са се кротнали в оня дядов парцел, на рахат и спокойствие и тишина.

И защо все пак Ви пиша, и говоря тия ти ми работи, а не пристъпя към въпроса по същество. Има разбира се, имам най-малко 2 причини. Едната е, че като започна да пиша, се отплесвам с мойта шахматна мисъл, а втората е, че гледам да докарам, предговора до към 2 страници. Да не си кажете, тоя пък е отбил номера с 2 реда.

Та когато вече си привършвахме довършителните операции по апартамента за да ни го “пре-дадът”, трябваше да са направили гипсова шпакловка на стените. За тая цел бяха наели една Виетнамска Бригада. Те шпакловаха целия блок та се дигаше пушек. Стахановци. Но при нас удариха на камък. Жена ми строго следеше за качеството на шпакловката, особено в бъдещата ни спалня. Оказа се че при сглобяването на панелите се е получело фал и една дупка зееше навън в ъгъла на спалнята и духаше от там. Виетнамската бригада за по-лесно запълваше дупката с хартия от чували за цемент, и леко замазваше отгоре, отгоре с гипс. На вид ОК, ама като почукаше Катя, по сетната в ъгъла на стаята дето беше сглобката на панелите и ехтеше на кухо. И се започна тогава, играта на Котка и Мишка, да се дебнем, и пишем констатации - те замазваха, ние се оплаквахме на инвеститора ...и така около месец- два. Те замазват ние от отмазваме и им показваме - не така другари виетнамци, не е хубаво, ще ни духа студ от тая дупка. Но виетнамците, хич не им беше еня и не им пукаше. Там във Виетнам, си е топло, какво като духа, значи ще и по-проветриво... Но като ножа опря до кокала, и ние нададохме вой, все едно, че ни колят, като някое рижаво псе за курбан по сайгонски... най-накрая, го замазаха, както трябва. Здраво и привидно добре. Вече не чукаше не кухо и Катя ги похвали и им благодари. И така повече, не ги видяхме, тия виетнамчета. Но след известно време, разбрахме каква коварна бомба от източна мъдрост са ни монтирали, в спалнята тия дребни, винаги усмихнати човечета. За какво става дума (идваме до поантата – ВНИМАНИЕ!) При по внимателен преглед на шпакловката, която почна да се издува тук-там от “варови бомички” (тук виетнамците нямат никаква вина), аз изведнъж видях около ключа на лампата, на шпакловката нещо написано, блед надпис с молив. Печатни букви. Като кръгов монограм. Катя, виж, казах и тук нещо са ни написали Виетнамчетата. Тя веднага се приближи и прочете. “ЖИВОТА-ВСИЧКО-ХУБАВО”.

Приятно четене, приятели. И на вас неприятели, и на вас ща ви кажа:
Живота-Всичко-Хубаво!

Милчо КИРИЛОВ

3.10.2008 05:04 ЕЕТ София, Хемус:
пп. Живота-Всичко-Хубаво е нашият семеен девиз от тогава.
Подарък от братски Виетнам. Само дето ядът кучета не им харесвам.
Варварска работа, им думам, а те се кланят, кланят и ми викат, а Вие господине,
що печете на ръжен и ядете тия нежни и мили агънца,
аааа Другарю, Господине?