Когато остарееш в инкубатор,
зазидан като сянка от панелите-
тогава ще повярваш, че самотните
отглеждат си душите за ковчези.
И само кукувичият часовник
не стига за измерване на бъдеще
Със смисъл за пропукване е времето.
Самотният се храни срещу масата.
Столовете присъстват, но са неми.
Децата са в чужбина, а децата им
по морски кръчми търсят основатели
за своите деца. И не им пука
„ дали е бил дете старикът мръсен „.
Надушваш се. Миришат ти и ризите.
И спалнята. Сапунът ти- за тягостното къпане.
И детските играчки ти миришат.
Миришат ти на смърт. И нищо повече.
( тук „ повече „ е равно на възкръсване).
Смъртта е безпризорно, вехто псе,
което души гладно покрай прага.
Не вие като вълк, покрит със рани.
Скимти като едва изгряло пале.
И дращи по вратата ти безпомощно-
навярно само проси милостиня.
навярно по принуда е убивало.
Разтваряш си покоите. И кучето
прекрачва с плахи стъпки на килима.
Окаляно е.
С козина окапала.
С очи от студ- до дъно зачервени.
И с хладна на докосване муцуна.
Ти бавно ще изтъркаш прахоляка
от тялото му. После ще подстрижеш
от козината всички стари мисли,
които са ухаели на лошо.
Каишка ще му сложиш. Ще го храниш
по три пъти на ден. И ще го галиш.
Очите му от лава ще утихнат.
И щом заякне, щом залае весело
охраненото псе, на допир пухкаво
сърцето си за него ще разтвориш-
завинаги. Защото от сърцето ти
(Смъртта когато хищно го захапе)
по пода ще закапят прашни снимки.
Домашните любимци са такива.
Убиват първо, после проверяват
билетите на пътниците мъртви-
дали са за отвъдното редовни
или по грешка всъщност са продупчени.