автор: kaliopa_ina

Онази пейка там, изящно изгърбена и отскоро бяла, онази пейка там му е любимата
Досега винаги е седял на облегалката ѝ, облакътен на коленете си, приведен, неспокоен. Пейката е точно срещу музикалната школа. На нея е издъвкал стотици дъвки, упражнявайки мъжествена физиономия. Устните му изпръхнаха от няколкомесечното излагане на кварталния вятър, адамовата му ябълка се очерта, косите изсветляха. Чакаше я да излезе от уроците си по цигулка, три пъти седмично, в шест. Тя не знаеше, че е там заради нея, изскачаше от входа след смешния си калъф, който някак странно се очертаваше на фона на светлите ѝ дънки и почти побягваше към центъра.
Момчето повисяваше още малко на пейката, изпращаше я до последно с очи и отиваше на тавана да дрънка с бандата на китара. Написа две балади, но още не беше ги изсвирил на останалите. Едната съчини на зелената тогава пейка, небрежно преметнал крака върху седалката ѝ. Мелодията го споходи, лека като светлата ѝ коса, която така дълго проблясваше на гърба ѝ, докато тя се отдалечаваше с малката си цигулчица по булеварда. Още тогава реши, че ще направи песента и ще седне с китарата си на пейката, и ще я изсвири тихичко точно, докато тя отфучава от другата страна на алеята. Представяше си как би отработил вярната интонация, как нито веднъж няма да трепне гласът му, а тя ще дойде и ще попита чия е песента, и той може дори да ѝ каже „Моя”, а после великодушно да отсече „Подарявам ти я”. Коя мацка не би си паднала по такъв жест, дори да е най-добрата цигуларка на света с най-дългата коса?
Но всъщност си седеше на пейката и търпеливо очакваше да я види. Не, не беше навик, просто необходимост. Търсеше повод да се запознае с нея, търсеше сили да напусне убежището на небрежната си поза и да я заговори. Обаче онзи разточителен миг, в който тя излизаше, все му беше достатъчен. Живееше за шест вечерта, когато момичето изскачаше от школата с цигулковия калъф в ръка, а с другата отмяташе коса назад и после някак разсеяно поглеждаше вляво и вдясно, преди да пресече. Той беше винаги там, отсреща, в гънката на парковата алея и нито веднъж не срещна погледа й.
Освен в онази сряда, когато заваля. Не силно, но настойчиво някак, сякаш цял ден бе чакало да стане шест, та да се изсипят студените капки във врата му. Момчето вдигна качулка над главата си и стана от пейката. Сега. Можеше да се скрие под перваза на музикалната школа, да се запознае с нея и даже да изчакат заедно дъждът да спре. Музикалните инструменти не бива да се мокрят. И докато упражняваше широка крачка, пред входа спря кола, тя изскочи, прегърнала цигулката и се шмугна вътре. Тип с прошарена брадичка, аха!, баща ѝ. Няма кой друг да е, така напомнят очите му нейните.
И тогава тя го погледна. Така го погледна, че същата вечер той написа онази балада, втората. Чу я, още докато колата потегляше, после я откри по грапавите струни на китарата си, опитоми я и ѝ намери думи. И реши, че ще ѝ я изсвири. Ще преглътне някак тъпата си неловкост. Ще се запознае.
После боядисаха пейката. Цялата ѝ зелена олющеност си отиде за един следобед. Побеля, чак до дръжките я намазаха. Е, вярно, по-добре изглеждаше, но не можеше да се ползва. Не му харесваше да стърчи там прав и неспокоен, затова пропусна петъка. Празен, празен ден. Дълъг, предълъг, особено заради близостта му до почивните дни, когато никой не свири в музикалните школи. Сив и скучен, защото на всичкото отгоре пак валеше.
В събота реши да говори със Светльо, може да я е виждал някъде. Не беше от тяхното училище със сигурност, иначе все някой щеше да я познава. В тяхното даскало нямаше толкова красиви мацки, нищо че Светльо си падна по оная от осми „Б”. Имаше криви зъби и го отряза, голям праз! Като станат известни, ще го търси, ама… Светльо ще е зает с фенките.
Как го погледна обаче! Точно, докато влизаше в колата, прегърнала цигулката си. Косата ѝ някак внезапно падна върху очите, после вече беше вътре и си слагаше колана. Братче! Много е красива. Едва ли ще го хареса.
Светльо не я познаваше, обаче закара цялата банда на новобоядисаната пейка. Следващата седмица вече се събираха там, свиреха тихичко и я чакаха да излезе от школата. В шест всички го зяпаха, докато той проследяваше с очи дългите ѝ крака, а косата нахално се развяваше зад гърба ѝ. Останалите пееха, той преглъщаше. Пейката стана тяхна, висяха си там всяка вечер, лятото наближаваше. Как сега да иде и да се запознае с нея пред всички, че да го отреже публично. Глупак е, Светльо е още по-голям глупак. И на всичко отгоре никой не я познава. Ега ти тайнствената мацка.
Реши да изсвири на пичовете баладата. Почна малко неуверено, доста неуверено почна, но после си спомни очите ѝ, падащата светла коса, как бързо я отнесе колата на баща ѝ и неусетно изпя парчето два тона по-ниско. Много яко излезе. Решиха, че ще го вземат за репертоара. И че е крайно време да се запознае с нея. Нарекоха я муза и цяла вечер крояха планове на негов гръб. До следващия ден всички знаеха песента наизуст, не беше променен и един акорд, а той беше сит и въодушевен като истински член на истинска банда.
- Братче! Утре отивам и я забивам точно пред тъпата музикална школа, пък вие само гледайте.
И в петък, в шест без малко се поби пред входа. Тръгна наперено, под лъжичката му нещо ситно трептеше, ръцете му бяха забити дълбоко в джобовете на най-новите му дънки, а в гърба си усещаше погледите на всички. Пееха за кураж. Чу я, подскачаше надолу по стълбите, точно в ритъм с пулса в ушите му. Каза ѝ името си и не чу нейното, но тя се усмихваше, усмихваше се страхотно.
- Мислех, че чакаш всяка вечер тук гаджето си, но после видях, че сте група. Искате ли цигулка? – поднасяше го с почти женска увереност.
Братче, видяла ме е! През цялото време ме е виждала!
И изтърси, че е написал песен за нея, докато я водеше да я запознае с останалите.