автор: stef_bobi

Уморен ли си? Сега ще ти налея,
понеже дълго си ми липсвал.

Ще помълчим. Ще поговорим
за себе си, за някой близък
и за други хора.
Може би ще се посмеем,
може да поплачем
може слънцето да закъснее,
че ти не бързаш, може би.
Ще ми разкажеш за жените,
за копнежите и още нещо,
което чаках без да се надявам.
Което много, много чаках –
превърнала се във очакване;
Припламват тлеещите свещи
на моето разпятие..
Аз имам премълчана цяла вечност
и имам замъци от тишина.
Разполагам със колекция
от несподелени нежности
и плажове от зъзнещи мълчания.
Ще ти налея… още питие.
Защото си приятел,
защото ти си най-добрия,
когото неизменно губя.
Защото пътищата се разделят
и тръгва неизменно всеки сам.
Но този дъжд не спира да вали.
Но този дъжд – той никога не спира.
Душата ми превърна се във локва -
притихваща след всяко заминаване.
Защото знам, че ще си тръгнеш,
разбирам - то е неизбежно
и зъзненето продължава.
И в моята притихнала вселена
притихват бавно всички замъци.
Но тръгвай си. Не се обръщай!
Не. Не спирай!
Студено е.
Студено е.
Студено.