автор: kiart

Откъм гората ми септмври се процежда.
От другото стърнище срича пустота.
Рисувам върху лодката си разни вежди.
Неизброимо е – лакирам две весла.

С реката няма как да се разминем лесно.
Къде е онзи кораб, всички капитани?
Потърсих. И натъкнах се на неуместното.
Разхождам се, разтягам... Лунни ятагани.

Загребах светлото – три изгрева посрещнах.
Изпратих тъмното, сто пришки си направих.
Трансцеденталното оказа се зловещо.
Дали се заявих или се излигавих?

Замислям се. Уви, все още е приятно.
Облизвам се. В познатите редици бягам.
Стърнището. Октомври. Други вежди. Блатно е.
И в портупея си банкнота остра слагам.


Но не разбрах – да стягам?
Или да разтягам.