автор: Nikolio

за единаци
В един миг, с един поглед обхващам всичко,
но все нещо ми се губи,
светът е така шарен, но като че гледам цветовете през стъкло,
а всички изглеждат така фалшиви и луди...

В моята собствена клетка е тихо, топло и безопасно,
никой не влиза в нея освен мен,
затова и никога не ми е тясно.
И това се повтаря. Ден след ден.

Коравосърдечие, окови на душата,
празен поглед и камък в сърцето,
но вървят, неуморни са, не спират краката,
а тежки облаци са надвиснали на небето...

Не, това не ме убива. Поддържа ме жив.
Ходя, гледам и отминавам.
А светът си е бил винаги сив.
Без значение какво разстояние изминавам.