автор: Crusader_

Понякога си мисля, че като хора сме родени с проклятието на низвергнатите от Еден, висящо като Дамоклев меч над главите ни.

Някак това, което ни отделя от обикновените животни, ни превръща в чудовища. Интелектът, дарен ни от Бог или резултат от произволна промяна в маймунското ДНК е безкрайно надценен. Като преждевременно пораснали деца, ние играем със сили, непривични на обикновените смъртни, без да осъзнаваме, че не сме достигнали емоционално до равнището на собствените си умове. В ръцете си държим и в бъдеще ще държим все повече от съзидателните и разрушителни сили на стихиите. Това далеч не означава,обаче, че психически сме достигнали нивото да използваме тази сила мъдро. Безбройни са доказателствата в тази насока, но изброяването им е съпроводено с вечната болката от загубата на ближния. А ако някой от загиналите в бомбардировките над Берлин е притежавал познание, което би донесло щастие и живот на милиони? Ако в гените на загиналите в Хирошима са се съдържало лекарство за някоя от чумите на нашия век? В бясното си, упорито, непрестанно търсене, ние жертваме малко по малко същността си не само на хора, но и на живи същества като цяло. Нима животът не е най-великата ценност? Нима дарени от създателя с всичко което бихме могли да желаем, ние се стремим да достигнем най-великата от силите, само за да докажем, че можем? Колко кули към небесата ще построим, преди да осъзнаем, че не разполагаме с достатъчно стабилни основи тук, на земята...
В крайна сметка над човешкия род наистина тегне най-тежкото проклятие от всички - да не сме способни да доживеем до момента, в който ще съжалим истински за делата си...