автор: theheart_ofthefire

Една вечер най- плахото от всички щурчета , идващи на Слънчевия хълм , надигна глава и се заозърта любопитно наоколо. Бе прекарало дни и нощи в пълно мълчание , защото златокрилата пеперуда се влюби в едно водно конче и избяга към реката. От този ден нататък най- плахото щурче стана още по- плахо. Това много натъжи тревите , защото неговите песни бяха най- хубавите. Но сякаш тази вечер настъпи промяна.
И Щурчо навдигна глава. Тревите веднага си зашушукаха радостно , защото дълго бяха чакали този момент.
- Щурчо , ще ни пееш ли пак от хубавите си песни - поиска да ознае едно зеленоглаво стръкче.
- Есента вече е към края си и аз скоро ще си отида от тук- прошепна щурчето. А изгубих много дни и нощи в мълчание. Не знаеш колко много съжалявам.
Зеленоглавото стръкче сведе омърлушено глава. То много обичаше щурчето и не искаше да се сбогува с него.
- Но преди да си отида ще ви изпея една песен. Една много специална песен , която пазех за най- накрая- продължи Щурчо.
- Но колко специална може да бъде една любовна песен ?- зачуди се зеленоглавото стръкче. Всички песни за любовта си приличат.
- Да , приличат си , и все пак- тази песен е най- специалната песен. Защото тази любов не е просто любов , а цяла вселена- усмихна се щурчо и се облегна на едно бледолико топло камъче.
....

Там , където изгревите идват боси и пристъпят на пръсти , вплели в косите си стръкове дива иглика , а залезите се разливат по шепите на русалките и се оглеждат в изумрудените им очи... там живееше някога едно сляпо момиче.
То никога не бе виждало луната , но разказваше за нея по- хубаво от всички ония , която всяка вечер я съзират на небосклона. Разправяше, че луната е белонога девойка с наметка от копринени дихания, която е изгубила своя любим и всяка нощ го дири сред звездите.
И един ден сляпото момиче се влюби силно , толкова силно , че дори и не опитваше да опише любовта си с думи. Влюбено бе в един добър младеж , който рисуваше прекрасни картини. Те ставаха приказно красиви , защото в тях оставяше прашинки от душата си. Той винаги казваше на сляпото момиче , че нищо не е красиво ,ако в него няма душа. Младежът обаче бе преживял страшен пожар и сега лицето му и цялото му тяло бяха в белези.
-Знаеш ли , мила моя , ако ме видиш ще се уплашиш и няма да искаш да ме погледнеш- повтаряше често той и гласът му трепереше от тъга.
- Не е така , повярвай ми - убеждаваше го сляпото момиче , но той все не вярваше. Защото колкото и голямо да е нечие сърце , той се съмняваше , че може да обикне някой с обезобразено лице.
И така дните минаваха и сляпото момиче и младежът се обичаха все по- силно. Но един ден стана чудо. Момичето изведнъж прогледна. И тогава сърцето му се изпълни със щастие. Искаше му се да прегърне целия свят. Но щом разбра за това добрият младеж се уплаши. Реши , че неговата любима няма да го погледне. А това щеше да прекърши сърцето му.
Но в града живееше едно много хубаво момче. С коси от златен пясък , милвани всички летни нощи от ветрените длани , и с очи , по- сини от дантелите на морето , което по изгрев плаче за луната. Това момче обаче не обичаше никого. То живееше само , защото не понасяше хората.
Въпреки това обаче , добрият младеж отиде при него с една молба:
- Ще ти дам много пари , всички пари , които съм спестявал през годините , стига да се представиш за мен.
Хубавото момче се замисли. Не му се занимаваше с хора , а още по- малко му се искаше да се прави на добро. Но идеята за парите го изкуши много , и то се съгласи.
Добрият младеж измисли набързо история. Хубавото момче щеше да каже на неговата любима , че е излъгало , за да провери колко го обича. Щеше да добави, и че историята за пожара е на най- добрия му приятел.
И така момичето повярва. Мислеше си , че хубавото момче е онзи , когото обича. А нейният истински любим се представяше за най- добрия му приятел.
Хубавото момче полагаше усилия и се държеше добре. Но с всеки изминал ден момичето все повече странеше от него.
Една топла майска вечер , когато вятърът разказваше на маргритките някаква приказка за един моряк , който искал да преброи песъчинките , момичето с разплакани очи отиде при добрия младеж , все още мислейки че той е най- добрия приятел на нейния любим , и го заговори...
- Знаеш ли , твоят приятел е толкова променен. Преди , когато знаех , че лицето му не е красиво, го обичах много по- силно. Отивахме на скалите и слушахме шепота на вълните. Те са много мъдри и знаят за живота чудни неща. Друг път отивахме сред полето , където аз се губех в уханието на дивите цветя , а той ми разказваше за цветовете ,направени от шепа обич и прашец , даден от Феята на сълзите. Но откакто виждам не е вече същият. Държи се добре , така е , но сякаш сърцето му не е при мен , или още по- лошо- сякаш вече няма сърце.
- Не буди тъжна... - поде добрият младеж. Той е мил , и хубав , много хубав , нима ти е нужно повече ?
Момичето сведе глава и продължи:
- Спомням си как някога той ми казваше , че нищо не е красиво , ако в него няма душа. И точно в него , в човекът , казал ми тези думи , аз не виждам душа. И не мога да го обичам...
- А би ли обикнала... мен ? - попита добрият младеж. -Едва ли...
Но момичето се усмихна .
- Разбира се , че бих могла да те обикна. Даже имам усещането , че теб , а не него съм обичала. Защото ти си добър , много добър. А това е по- красиво от най- хубавото лице на света...
Докато момичето говореше , сълзи се спуснаха по страните на младежа. Сега вече знаеше че има и таква , толкова прекрасна обич , която гледа със сърцето , за да надникне в сърцето. Защото ако не откриеш душата и сърцето в човека , няма какво да обикнеш. Не и наистина...
Младежът така се развълнува , че призна на своята любима всичко. И сега... сега те са много , много щастливи. Защото още преди да види света , тя бе видяла сърцето му и го бе обикнала с несравнима любов.

....

Щурчето пя до ранни зори. А тревите осъмнаха обляни в сълзи...

...

- Виж , виж , Алис , сестра ти е нарисувала невероятно красив кон! - говореше майката на по- малкото си момиченце. То погледна картината:
-Да , хубав е! Наистина е много хубав!
- И само толкова?! Та картината е истинска красота!? - зачуди се майката
- Нищо не може да е красиво , ако няма душа... а тук я няма душата на коня...- прошепна малкото момиче и изтича в тревата.
- Кой ти каза това ?
- Подслушвах тревите...