автор: Das_verlorene_Kind

Кошмари винаги ще има,
не ме оставят да звездея във нощта.
А тя – нощта – и денем ме попива,
какво от туй, че дишах любовта . . .

Не се оплаквам, просто за раздяла
кокиче иска да поникне, ала как,
когато уж не съм упротивяла
на кълновете, но калта е враг . . .

Гротескно някак ме налегнала отмора,
бездиханно, безропотно вървя
да търся сред безвездните си нощи хора,
чиито кълнове поникват и в калта

А ти дали ще помниш, мое неродено
опърлено кокиче от греха,
за горестите кални е простено,
какво от туй, че страшна е нощта . . .