автор: apostolicia

Дъжд вали. И чука по покрива. Стъклата се земрежват. От дъха ми. От хлада отвън. Осиротели, стъклата се премрежват. Преди миг бяхме двама. Дъждът валеше и чукаше по покрива. Слушахме “Канзас” тихо, докато той редеше причини да си отиде.
Дъждът вали. И чука по покрива. Слушам “Канзас” тихо и не мога да се почувствам като прах на вятъра.
Чувствам се чиста. Измита от дъжда. Душата ми е странно-ведра – проветрена сигурно от отворената врата, която той остави след себе си. Спокойствие и сигурност я изпълниха след него.
Сега сме тримата – аз, колата ми и пътят. Тримата, на които мога да имам пълно доверие!