автор: silence

След толкова съмнения и плахо взети решения най - накрая сме заедно. Двамата. Сами. В една стая.
Потъваме в необятността на очите си. Аз, внезапно почувствала се ранима като малка горска теменужка, не смея да те докосна. А така искам да го направя. Искам да залепя устни върху пулсираща веничка на врата ти и да ти покажа, че аз туптя в същия неравномерен и неспокоен ритъм.
Страхувам се да не би с докосването си да уби я онова, което сме имали досега. Не беше малко, нали? Думите, опитващи се да опишат желанието. Малките жестове, поставящи началото на желанието. Изненадващите прояви на внимание, оставащи насрещния без дъх.
Виждам как очите ти галят тялото ми. Ръката ти следва мислено погледа ти по тръпнещата ми кожа.
Боли ме. Боли ме от безсилието на последната крачка. Боли ме от учестеното ти дишане. Болят ме пръстите от предстоящото докосване. Болят ме устните, внезапно пресъхнали. Боли ме.
Не осъзнавам кой е направил гигантската малка крачка. Озоваваме се един пред друг. Телата ни се докосват тук-там единствено при поемането на въздух.
Страх ме е. Страх ме е да те докосна. Страх ме е да пусна желанието да излезе. Страх ме е, че няма да мога да го обуздая. Страх ме е.
Поемам риска и повдигам бавно ръце. Проследяваш с настръхнал поглед как бавно и проучвателно разкопчавам първото копче на ризата ти. Мъчително сякаш стигам до второто. Навлажнявам несъзнателно устни и усещам как си взимаш рязко въздух. Корема ти докосва моя.
Разтварям яката и те докосвам с връхчетата на пръстите си. Прокарвам ги по топлата ти кожа и усещам как настръхваш.
Сърцата ни отмерват все по - безразборни тактове. Въздуха се сгъстява с напрежение. Задъхвам се. Усещам въздуха как преминава през гърлото ми на бавни, студени глътки. Толкова е бърз, че чак ме наранява. И изсушава всичко по пътя си.
Не можеш да стоиш повече така. Трябва да се раздвижиш. Иначе сърцето ти ще се пръсне от бездействието. Или от желанието. Или от моите пръсти.
Повдигаш леко брадичка за да направиш място на пръстите ми заиграли се в ямката под врата ти.
Допираш устни до разбърканите ми коси. Спирам да дишам. Залитам невидимо и челата ни се докосват.
Оставаме така притихнали. Оставаме така несмеещи да се докоснем повече. Оставаме така вкопчени в желанието за целувка.
Допираме носовете си като ескимосите. Усмихваш ми се укоръжително. Искаш да ме успокоиш. Да ми предадеш убеждението си, че каквото и да се случи ще бъде наше. Нашето докосване. Нашето опиване с устни. Нашето сливане.
Като с последни сили търся ръцете ти. Онези ръце, написали красивите думи. Ръцете, чиято мощ ще покоря. Намирам ги - топли, влажни и треперещи. Преплитам пръсти с твоите.
В този миг затварям очи. Не са ми необходими за да съхраня красотата на докосването. Не са необходими за да усетя твоето тяло. Не са необходими за да те помня такъв - нежен, чувствителен, откриващ себе си в мен.
Прехапвам ъгълчето на устната си в стремежа да задържа момента.
- Не го прави - казваш дрезгаво. И твоето гърло е пресъхнало.
- Защо? - почти без звук питам аз.
- Нека аз.