Със какво заплаща се твойто вдъхновение?
С пламенни ли почести? Или каменно презрение?
Крачиш ти сред гнилочи… и безобразие
Ала другите им викат, хах, „фантазия”.
Сбърчваш нос и насълзява те смрадта
Дали не е по-добрият вариант смъртта?
Тя тъй ил’ иначе е близо – не е лесно
Различният да бъдеш сред тълпа гротескна!
Дори и да градиш, все някой разрушава
И мъртвото ти слово веч нивга не ще шава
И се свиваш в ъгъла – отново си резерва
Само часовникът тъпо времето отмерва
Хвърчат из стаята „издрасканите” листи
Проклинаш се, по-добре да бяха чисти
Мастилото – не ще то вече рими да създава
Само ги оцапва, срами и заклеймява
Кому е нужно туй безплодното напъване
За което получаваш присмех и на кръст разпъване
Дали на теб, или може пък на някой друг
Когото никога… няма да го бъде тук…?