автор: Ricarqt_na_Pe4alniq_Obraz

Дванайсет без нещо. Преглед на инвентара : цигари – изпушени, алкохол – привършващ, бял, електронен лист хартия и бинарно мастило. Музика. Мисля си за истината. Горещо, ароматно, бразилско кафе. Събужда сетивата, казват, помага да захапят зъбните колела на ръждясалите ни чаркове. Само дето е горчиво. Но иначе не е истинско. Такива сме си – искаме всичко сега, веднага и ако може за вчера, обаче да не горчи.
Припомних си един шедьовър на американското киноизкуство тази вечер. “ Непростимо “ на Клинт Истууд. Накара ме да се замисля, кои са непростимите неща в нашия живот. Кое е онова, което не трябва да си простя. И знаеш ли, за какво се сещам? Не е нищо голямо, общочовешко, не е онова, което сочи с пръст обществото. Мисля, че непростими са всъщност дребните неща. Сутрешното поспиване, малките думи, с които наричаш близките и приятелите си, когато се ядосаш, това, че забравяме да им се извиним, това, че забравяме да им казваме, колко ги обичаме, защото очакваме да им стига, че го знаят. Непростимо е мълчанието ни, когато всъщност искаме да говорим, когато искаме да ни изслушат. Непростимо е че посвещаваме енергията си на временното и оставяме вечното да ни се изплъзне. Непростимо е, че един ден, в зимата на дните си, си спомняме за това и съжаляваме. Непростимо е, че не се ценим, че забравяме клетвите си, че оставяме хората да преминават през живота ни, без да ги задържим, без да ги прегръщаме, без да ги целуваме. Непростимо е, че прощаваме на себе си за това. Непростимо е, че губим времето си в себе си, вместо да го посветим на другите. Непростимо е, че се предаваме, без дори да знаем, че се предаваме. Предаваме се на часовника на света около нас. А той никога не забавя хода си с годините. Напротив – ускорява ход, отнема ни един от друг, налага ограничения в броя на срещите, времето им, мястото им, в съществуването им. Надзирава ни, затваря ни, пренебрегва ни, определя ни, докато не започнем сами да се определяме с него. И никога не разбираме, че това, което ни липсва не е времето. Липсват ни хората. Липсва ни да им кажем, колко значат за нас. Колко ги обичаме, заради малките неща, заради това, че са точно такива, каквито са. Защото ако не бяха, ние нямаше да сме това, което сме. Замислял ли си се, как всеки човек, минал през живота ти, е дал очертание на душата ти. Без значение дали тогава си се ядосал или усмихнал, той те е направил това, което си точно в този момент. А ти обичаш себе си, нали. Дълбоко в душата си, не с някаква пошлост на самолюбието, а със самокритичната си усмивка. С нуждата си, да живееш.