автор: rupani

Покосени.
Всичките лежаха в окосената ливада. Някои бяха прободени, някои посечени, някои нямаха глави. Пет души от предния отряд.

На войводата му идеше да подпали селото веднага, но беглия оглед говореше, че няма на кого да навреди така. Освен на себе си. Селяни в това село не се виждаха. А къщите щяха да му трябват за собствените му войници.
- Къде са хората? – попита той единствения жив човек, когото свари в селото - един старец.
- Онази с косата ги отнесе. Миналото лято.
Старецът явно говореше за войната. Беше сляп и се печеше на слънце като гущер.
- А тебе кой те гледа?
- Жена някаква, де да я знам... – промърмори старецът
- Е, как не я знаеш? Име няма ли?
- Тя не говори. Само ме храни. И чисти. И ме пере.
- И къде е сега тази жена?
- На ливадите сигурно. Коси.
- А животните къде са?
- Няма животни.
- Че за какво коси тогава?
- Не знам. Мисля, че е луда.
- Хм, ще я видим тая работа – промърмори войводата.
Селото все пак не бе така безлюдно. Войниците скоро измъкнаха от някъде скрити деца. Десетина – на възраст между пет и тринайсет години. Криеха се в един зимник.
Нямаха запуснат вид децата. Явно някой ги гледаше и тях.
Само, че те мълчаха. Като риби. Гледаха враждебно войниците. Войводата тъкмо се чудеше откъде да ги подхване и отговорът дойде сам.
Една жена идваше от ливадите, нарамила коса и кожен мях. Вървеше спокойно, без да се смущава от войниците. Мина между тях, те не посмяха да я докоснат, само се дръпваха от пътя й. Жената беше не особено висока, облечена в чисти бели дрехи, обточени с богати дантели. Странни носии имаха хората в това село. Войводата за първи път виждаше такива.
- Кой изби хората ми, жено?
- Твоите хора ли бяха това? Не си загубил много....
- Как смееш!
Войводата хвана дръжката на сабята си, но жената изненадващо бързо завъртя косата и преди той или подчинените му да успеят да направят каквото и да било, острият й връх се оказа опрян във врата му.
- Пусти земи са това – каза спокойно жената – Всякаква гад се въди тук. Разбойници, войници, вълци, мечки... Ей гората де я. Върви там да търсиш убийците на хората си.
Войводата бавно махна ръка от дръжката на сабята си и вдигна пръст към върха на косата, който бе опрян в гърлото му.
- Да не си, – изричаше думите си бавно войводата, докато с пръст леко отдалечаваше косата от врата си – да не си ги убила ти ?
- Не – отсече жената и свали косата наполовина. После додаде – Пусни децата. Нищо не са ти направили.
Войводата само махна с ръка. Децата бързо се скупчиха около жената.
- Сама ли си тука? – запита войводата
- Не съм сама. Другите скоро ще дойдат.
- Колко сте?
- Ще видиш.

Жената подкара децата към една къща. Войводата тръгна след нея.
- Хората ми имат нужда от почивка и храна.
- Ако се държите прилично, ще получите и двете – отвърна му жената през рамо – Ей там – в оня хан може да се настаните.
Войниците гледаха войводата си без да проронят и дума. Трудно им беше да проумеят, защо позволява на една жена да се държи така надменно с него, но те знаеха на какво е способен този човек. Имаха му сляпа вяра. Неведнъж бе измъквал победата от невъзможни ситуации той.
÷
Привечер надойдоха още жени. Водеха със себе си стада с крави, овце и кози. Селото се изпълни с живот.
- А мъжете ви къде са? – попита войводата
- На война – отвърна сухо запитаната жената..

Войводата не каза нищо. Вярно беше, че тази война бе отделила всички мъже от жените им, мнозина – завинаги.

Няколко жени бяха донесли хляб и плодове на войниците в хана. Отвъд оградата стояха деца с най-различен ръст и вид, и с еднакво любопитно гледаха към насядалите по тревата мъже, които лакомо ядяха хляба.
- Колко ще останете? – запита жената, когато хлябът беше раздаден и жените тръгнаха да си излизат
- Ще останем тук докато не открия кой е избил хората ми. И докато не го накажа. Ден – два – отвърна войводата – Защо питаш?
- Трябва да си изработите хляба – каза му жената
- Можем да платим.
- По-добре да свършите някоя работа.
- Моите хора не са селяни.
- Някога са били. Дърва нали могат да цепят?
- Може и да могат. – неопределено се изрази войводата - А сега кажи, кой изби хората ми?
- Не знам. Може старикът да знае.
- Този ли?
- Няма друг в селото.
- Той май не е с всичкия си. Тази сутрин ми наприказва куп глупости.
- Пусти места са това, – каза жената на излизане - човек трябва да внимава какво приказва...
÷
На сутринта войводата отиде да поговори пак със стареца. Хората му се бяха разпределили по къщите - да свършат някоя мъжка работа, докато жените бяха по ливадите, със стадата или да косят. Една дузина войници беше отишла на лов.
Старецът не даде особени признаци да е забелязал войводата.
- Казаха ми, че може би знаеш кой е избил хората ми.
- Не може би, а – знам!
- И?
- Била е онази, с косата!
- Коя от всичките?
- Не, - засмя се ехидно старикът – не е от нашите. Нашите жени са кротки. Говоря ти за Онази. С косата.
- Слушай! – изгуби търпение войводата – Знаеш ли какво ще направя сега?
- Какво?
- Ще ти резна зелката!
- Няма да го направиш. – отвърна старецът с тон на отегчение и после добави – Ще седнеш.
Войводата не седна.
- Тръгнали сте да се биете с дявола – продължи да говори старецът - Тези земи са ви непознати. Последното, което те интересува е кой е избил хората ти. Просто те е страх.
Войводата седна.
- Знаеш ли, какво ме спира да ви изгоря селото още сега?
- Смяташ, че можеш да имаш някаква полза от нас.
- Така е. И ако скоро не видя някаква полза от вас – ще го изгоря!
Старецът въздъхна.
- Знаеш ли, каква е причината още да си жив?
- Каква?
- Жените намират някаква полза от вас.
Войводата искрено се развесели.
- Така до никъде няма да стигнем, старец! Разкажи ми за онази с косата.
- Има тука една жена. Не е от селото - живее сама, някъде в гората или отвъд нея. Наричаме я Онази с косата, защото вечно ходи с една коса и коси. Доколкото разбрах хората ти са загинали бързо, скупчени на едно място, вероятно убити от сам човек. Не може да е друг освен нея. Ако беше друг, или много хора, все щяхме да го забележим. А ние не сме забелязали други странници наоколо, освен твоите хора.
- И защо й е да избива хората ми?
- Сигурно са я нападнали.
- Глупости! Моите хора си имаха къде по-важна работа от тази да нападат самотни жени.
- Не знам... Тази специално е особена. Би могла да подлуди всеки мъж.
- Красива ли е?
- Да. И ходи гола.
Площадът се огласи от гръмогласния смях на войводата. Смееше се искрено, почти истерично. От очите му течеха сълзи.
- Майната им! – каза той, когато спря да се смее – Наистина не бяха стока. Но на този, дето ги е избил – шапка му свалям. Аз самият трудно бих се справил.
- Май не ми вярваш много... – промърмори старецът.
Войводата се надвеси над стареца.
- Откакто съм те срещнал, само лъжи излизат от устата ти. Нищо чудно и да не си сляп. Я ми кажи, къде е този дявол?
- Кой знае, може да е в гората, може да е в блатата. Хитър е той. Макар да го нямаше дълго време, той е израсъл тук, тези земи са негови, знае всяко стръкче трева, навсякъде има очи и уши...
- А в това сели има ли очи и уши?
- Няма. Хората в това село са горди. На никого не цепят басма.
- Дяволът не ви ли напада?
- Не. Той не ни напада и ние не го нападаме. Такава е уговорката.
- Слушай, - разпусна се Войводата - тази война ми омръзна отдавна. На мен поне ми омръзна. Аз съм войник - срещам врага си в открито поле. Тази криеница... не е за мен. Просто искам да върна хората си в къщи - живи и здрави.
- Е, понякога, ако не можеш да намериш отговор на въпроса, е добре да изчакаш отговорът сам да те намери - мъдро заключи старецът.
÷
Съветът на стареца се оказа добър. На третия ден войниците и жените в селото осъмнаха обкръжени от въоръжени до зъби мъже.
От тази пасмина се отдели кривокрак набит здравеняк, последван от няколко гиганта и решително се насочи към центъра на селото, където настръхнали го чакаха старецът, Войводата, и онази жена, която в първия ден бе заплашила Войводата с косата си - името й бе Лудина. Останалите войници и жени се бяха разпределили по цялата периферия на селото, готови за бой.
- Ето ти го и дяволът. - каза старецът - Нали него търсеше?
Разбойниците спряха на пет крачки от тях.
- Лудина, - започна набития мъж - нали имахме уговорка?
- Уговорката си важи.
- А тези тука какви са? - посочи разбойникът към Войводата.
- Те нищо не ви правят.
- А кой изби хората ми в Крушовите ливади?
- Ааа, - каза Лудина без всякаква страст в гласа - това ли те тревожи? Не сме ние.
- Била е Онази с косата! - додаде старецът.
Войводата вдигна очи към небето и от гърдите му се изтръгна стон.
- Вие за идиот ли ме вземате! - ревна разбойникът и се хвана за ножа.
Всички се хванаха за ножовете. Само старецът остана спокоен.
- Чакай, чакай, - намеси се Войводата - Нека позная - твоите хора са избити скупчени на едно място, насечени на парчета, нали така?
- Горе-долу - изръмжа разбойника
- Значи е била... - вдигна рамене Войводата - … нали знаеш?
- Я да млъкваш! - озъби му се разбойникът - Вчера се пръкна тук, а вече взе акъл да дава! Ти не си ли на служба при оня... Радул? Пратили са те да ме убиеш, нали?
- Казаха ми - жив или мъртъв - уточни Войводата - Не съм имал намерение точно да те убивам...
- Ето, намери ме! - продължи с предизвикателния тон разбойникът - Хайде, какво ще правиш сега?
- Ами да излезем навън, - не му отстъпваше Войводата - Да се разберем като мъже.
- Навън? - разбойникът размаха ножа си в неопределена посока.
- В полето. Селото няма нищо общо.
- Я го виж ти - благородник се извъди! Аз казвам, кой има общо и кой не - потупа се разбойника с ножа по гърдите - Разбра ли?
- Разбрах. Страх те е.
Разбойникът се засили да се метне върху Войводата, за да му прегризе гърлото.
- Стига! - викна Лудина и вдигна косата си към разбойника - Като малките деца сте! Какво има да делите? Войниците са в селото - ти в селото работа нямаш! Ти си в гората - войниците работа там нямат!
- Аз в селото може и да нямам работа - каза разбойникът, като се поукроти малко - но като се върне мъжът ти, на него какво ще кажеш, сестро?
- Не бой се за мен, братко! - озъби му се Лудина - Знам как да пазя честта си. Когато мъжът ми си дойде, тези отдавна ще са си заминали.
- Така ли? - усмихна се разбойникът - Може и да е твърде близо мъжът ти!
- Какво каза?
Всички наоколо наостриха уши.
- Какво? - засмя се подигравателно разбойникът - Не сте ли чули? Ксирикс е предприел поход към крепостта на Константините.
- Е, и? - подкани го Лудина да продължи
- Този ти е брат? - попита я Войводата
- По-късно! - отказа в отговор Лудина - Казвай!
- Ами просто е - наслаждаваше се на триумфа си разбойникът - Води ги мъжът ти.
- Как?
- Ксирикс разбил Радул и Туньо преди седмица време. Ксирикс, знаете, не взема пленници, но мъжът ти решил да си спаси кожата, като обещае на Ксирикс, че ще го вкара в крепостта.
- Лъжеш, проклетнико! - нахвърли се върху му Лудина.
Наложи се Войводата да приложи цялата си сила, за да удържи побеснялата жена.
- Е, добре де, - продължаваше да се хили разбойникът - Ще кажа цялата истина - заложил е и живота на останалите мъже от селото.
Лудина сякаш се укроти.
След казаното беше настанала гробна тишина. Прекъсна я разбойникът, обръщайки се към Войводата.
- Е, драги, на кого ще продаваш сега главата ми? Господарчето ти вече го няма!
- Все ще я изтъргувам някъде...
Двамата мъже бяха готови отново да се нахвърлят един върху друг.
- Стига! - викна за втори път днес Лудина и застана между тях. - Момчиле, - обърна се тя към разбойника - трябва да спрем Ксирикс.
- Да го спирам? - засмя се Момчил - Да не съм луд? Да гине с цялата си армия при крепостта! На мен това ми изнася твърде добре.
- А зет ти? А мъжете от селото?
- Слушай, сестро! Кой каквото си е дробил... Чакай, чакай! Какво правиш ма?
Лудина се вкопчи в краката на разбойника и зарида с глас. Двама от разбойниците, придружаващи Момчил се наведоха към нея, но главатарят им ги спря с два ножа, които бързо извади от пояса си. Войводата се втурна да защитава Лудина, но слепият старец с костеливата си ръка демонстрира неочаквана сила и го задържа за пояса.
÷
- Стига вече! - викна Момчил и се опита да измъкне крака си от прегръдката на сестра си. - Ставай!
Разбойникът успя да откачи ридаещата жена от крака си само за да се вкопчи тя в шията му. Той започна да я потупва успокоително по гърба.
- Хайде стига. - каза той по-кротко - Все ще измислим нещо. Женоря проклети!
Момчил, прегърна все още плачещата си сестра и тръгна към селската кръчма. Войводата, оказал се в небрано лозе не измисли нищо по-добро от това да издърпа пояса си от ръката на стареца.
- Какво правиш, дъртак такъв? - сгълча той стареца, като видя, че една сълза си пробиваше път през бръчките на лицето му.
- Разчувствах се - каза с омекнал глас старецът - Сега ще ми мине. Хайде, какво чакаш! Давай да вървим!
- Къде да вървим?
- В кръчмата, къде другаде? - каза старецът. Гласът му бе възвърнал предишната си твърдост.
Войводата се колебаеше и му идеше да потъне в земята от срам, но от вратата на кръчмата се показа Лудина и им махна да идват.
Войводата се огледа и в очите на всички наоколо - разбойници, войници, жени - срещна само и единствено подкана.
Добре. Явно никой с никого нямаше намерение да се бие. Войводата, подкрепяйки стареца, влезе в кръчмата.
÷
- Слушай, сестро - палеше се Момчил - Твоят мъж може и да има план, как да се измъкнат, докато минават през блатата. Защо да разлайваме кучетата?
- Ксирикс не е глупак! Няма да допусне така лесно да го измамят. Знаеш, какво ще стане, ако стигнат до крепостта.
- Добре, ти какво предлагаш?
- Някой ще ми каже ли за какво става дума? - запита Войводата, докато се настаняваше на масата.
- Този какво прави още тука? - запита Момчил.
- Този ще ни потрябва - каза Лудина.
- За какво ще ви потрябвам? - с ирония в гласа попита Войводата.
- Добре, - каза Лудина - слушай...
÷
„Преди войната никой не смееше да напада тези земи. Тук владееха Константините. Преди пет години обаче Константините изоставиха крепостите си и се прибраха в тази - последната, която е до нас. Донякъде затова се разпали и войната - Константините нямаше да допуснат нито тя да започне, нито да се разпростре по всички земи. Но те са такива - веднъж на триста години заспиват.
Земите ни станаха лесна плячка за всякаква гмеж. Относително защитен остана само този край, защото се заговори, че тук още владее магията на Константините. Десет похода имаше досега към тази последна крепост и десетте изчезнаха безследно.
Преди пет години мъжете ни бяха мобилизирани от болярина Туньо. Тогава той се пишеше господар на тия земи и набираше войска от където можеше. Ние не се възпротивихме много, защото го знаехме, че не е от най-смелите и няма да тръгне да си чупи главата в рисковани битки. Туньо беше заел две от крепостите на Константините и си кротуваше там, в очакване да се отвори възможност за някоя хиляда процента сигурна победа, за да излезе да се бие. Тогава очаквахме, че Константините ще се върнат след не повече от една - две години и цялата война ще приключи с тяхното идване. Обаче работата се проточи. Ксирикс стана много силен, а той басма не цепи никому. Започна да напира насам и както виждаш - прегази Радул и Туньо и сега се е насочил към крепостта.
Там го чака сигурна гибел, което никак не е лошо, но ще завлече и нашите мъже...”
÷
- Ти имаш ли нещо против да участваш в унищожаването на Ксирикс и в спасяването на нашите мъже? - заключи Лудина
- Слушайте, - започна Войводата - откак съм тук, всеки гледа да ме премята за „Добър ден” и за „Лека нощ”. От къде да знам, че сега всичките не ме лъжете, така както ме гледате?
- Кой те е лъгал?
- Като почнем с „онази с косата”....
- Това не е лъжа - каза Лудина
Разбойникът вдигна очи към тавана и от гърдите му се изтръгна стон.
- Ами този твой брат? - Войводата посочи към Момчил.
- Ти ме пита за очи и уши - разясни старецът - не за роднини.
- Ами първия ден? - не се предаваше Войводата
- Ееее, тогава още никой не те познаваше! - тупна го по рамото Войводата - Сега си наше момче!
- Ваше или не, - смръщи се Войводата - какво ми пречи да си взема сега войниците и да си вървя у дома?
- Ксирикс.
- Ами нали той отива на сигурна гибел? Ще го изчакам да умре.
- Не ти ли се ще да му отмъстиш за Радул? - каза Лудина - За всички онези, които е погубил? Знаеш ли някой друг, дето не взема пленници?
- Знам. - погледна я в очите Войводата - На доста фронтове съм воювал.
- Слушай! Не искаш ли тази война да спре?
- Искам, но какво общо има Ксирикс с това?
- Там е работата, ако ни помогнеш с Ксирикс, ние ще можем да ускорим завръщането на Константините. А тогава войната ще спре със сигурност. Всички ще се върнат по домовете си и кръвопролитията ще спрат.
- Защо да ви вярвам?
- Казах ти! - намеси се Момчил - Мани го тоя!
- А защо да не ни вярваш? - не отстъпваше Лудина
Войводата потъна в размисъл. Колкото и да не му се искаше да си признае, изглежда те бяха прави.
÷
- Планът е прост - каза Лудина - Аз отивам в крепостта, а вие задържате Ксирикс.
- Хитро! - коментира Момчил - И с каква идея отиваш в крепостта?
- Да разбудя Константините.
- И защо ще ги будим?
- Ти сам можеш ли да се справиш с Ксирикс? - запита го Лудина
- Трудно ще ми дойде - призна си Момчил.
- Ето! - Лудина посочи Войводата - Затова ти трябва той.
- Да не те разочаровам, сестричке, но и двамата заедно няма да можем да се справим с Ксирикс. Помъкнал е цяла армия след себе си.
- Така е. Дори и НИЕ да дойдем, пак ще сме малко - каза Лудина, визирайки себе си и жените в селото - Така че, без Константин няма да можем да победим Ксирикс!
- Тогава защо просто не отидем всички в крепостта и след като разбудим Константин, да атакуваме Ксирикс?
- Защото... - Лудина реши внимателно да претегли думите си - Момчиле, досега не съм ти го казвала, но в крепостта може да влезе само жена.
- Моля?
- Да - уточни Лудина - Защитата на крепостта действа само срещу мъже.
- И досега никой не го е знаел? - изумен възкликна Войводата.
- Е, не чак никой... - промърмори старецът
- Така че, - продължи Лудина - при крепостта вие ще бъдете безполезни.
- Ами, ще се притаим някъде встрани! - не се предаваше Момчил.
- Там е работата, - каза Лудина - че не знам колко време ще ми отнеме събуждането на Константините. Освен това, трябва да ги убедя да нападнат Ксирикс, а те не обичат много открити битки. Ако Ксирикс се появи пред крепостта по-рано, мъжете ни ще умрат там, заедно с Ксирикс.
- Ами ако не успееш? Ако Ксирикс ни избие и ти още не си успяла с Константините?
- Да, има известен риск да се случи и това - мъдро заключи старецът
- Известен? - кипна Момчил - Ти майтап ли си правиш?
- Помисли само, какво губим и какво печелим от цялата работа! - продължи атаките Лудина. - Ако Константините се върнат, войната ще спре, а вие двамата ще станете боляри. Константините умеят да ценят навременната помощ.
- Ако загубим обаче, - каза Момчил - аз губя главата си. Тя ми е най-ценна в живота.
- Да, така е - потвърди старецът - Рискът да се провалим е голям. И точно за това всеки трябва да се постарае максимално да изпълни задачата си. Лудина - да събуди Константините максимално бързо, Войводата - да удържи Ксирикс максимално дълго, Момчил - да освободи максимално бързо мъжете от селото от плена на Константин. От успеха на всеки един от вас зависи успехът на всичките ви!
- Аха, - извика Момчил - Значи и това сте измислили! На мен се пада честта да се прокрадвам като лисугер, за да спасявам селяндурите!
- Братко, - реши да го успокои Лудина - не се сърди, ама битките на открито не са най-силната ти страна. Войводата има по-голям опит в тях.
Разбойникът се облегна сърдит на стола си и измърмори:
- Тъй както си ни подредила, май и двамата ще трябва доста да разчитаме на слабите си страни.
÷
Лудина потегли към крепостта още на обяд, придружена от десет жени, всяка носеща по една коса.
Момчил и войводата поведоха хората си с бърз ход към мястото, където смятаха да спрат настъплението на Ксирикс.
Селото остана на грижите на останалите жени и на слепия старец, който едвам изчака и последния въоръжен мъж да се скрие отвъд хълмовете, ограждащи селото, за да хване едно дете за ръка и да го помъкне със себе си нанякъде към ливадите, защото старецът наистина беше сляп.
÷

Каквато и неприязън да изпитваше Момчил към Войводата, не можеше да му отрече, че е луд.
В една нива с неприбрана ръж Войводата стоеше сам, изправен в целия си великолепен ръст и спокойно чакаше войските на Ксирикс да приближат. А те се виждаха на има-няма триста крачки от него. Когато дистанцията бе скъсена на двеста крачки, предните редици спряха. От тях се отдели един конник и в лек тръст се насочи към мястото, където стоеше Войводата.
- Кой си ти? - запита конникът, явно среден по-ранг, но амбициозен офицер.
- Стотник съм на болярина Радул.
- Радул е мъртъв, както е мъртва и войската му - каза офицерът, докато разиграваше коня си около Войводата - Върви си с мир!
- С мир ще си ида, когато това поле побелее от костите ви.
- Както искаш. - каза офицерът - Предупредих те.
И пришпори коня си да се връща назад.
- Ти пък накъде тръгна? - викна Войводата и с изумителна ловкост се метна зад гърба на офицера
Преряза му гърлото в движение. Офицерът падна на земята, а Войводата се върна на предишното си място, яхнал коня му.
Отсрещната страна наблюдаваше цялата сцена в смут и изненада.
След около минута към Войводата тръгна един лек ескадрон. В движение конниците се разгънаха в редица, заемаща нивата от единия край до другия. Войводата се стараеше всячески да укроти коня под себе си и да стои на едно място. Когато конниците приближиха на двайсетина крачки, той вдигна ръка и изведнъж пред тях се опъна едно въже, държано в двата края от войниците на Войводата, крили се досега в синорите край нивата. Редицата конници нямаше време за реакция и всички изпопадаха на земята сред викове и цвилене до Бога.
От ръжта се изникнаха още войници и се хвърлиха към изпопадалите конници. Започна масово клане, което продължи около минута. В края на краищата войниците на Войводата също се сдобиха с коне.
От войската на Ксирикс се отделиха три редици тежко-въоръжени конници и в гъст строй нахлуха в нивата. След тях не остана и един изправен стрък ръж.
Войводата и войниците му се впуснаха в бягство. Конницата на Ксирикс се впусна в преследване. Зафучаха стрели. Скоро и преследвани и преследвачи се изгубиха от поглед.
÷
Жените бяха стигнали до блатата за няколко часа и си починаха само десетина минути, колкото да се подготвят за трудния преход, който ги чакаше.
От една страна трябваше да бързат, от друга страна добре знаеха, че блатата не обичат бързащите. Трябваше да се помолят на блатните духове, да бъдат милостиви към тях. Това и сториха.
После навлязоха в блатата.

÷
Армията на Ксирикс стоеше вече един час на едно място. Очакваха завръщането на конницата. Очакваха нападение от всяка страна. Не знаеха какво да очакват.
Ксирикс съжали хиляда пъти, че позволи на конницата си да бъде въвлечена в това преследване. Трябваше да засипе нахалниците със стрели. Трябваше още в самото начало да засипе нахалника със стрели, докато стоеше сам на коня си, на коня на бившия му офицер.
Въобще, защо спряха, при вида на сам човек в нивата?
÷
Без значение какво е времето около блатата, вътре то бе винаги едно и също. Гъста мъгла се стелеше навсякъде. Човек трябваше много добре да познава пътеките, за да не се загуби или да не бъде погълнат от лепкавата кал, или изяден от блатните вълци.
Животът на всеки, който преминаваше през блатата зависеше от неговия водач. Да бъдеш водач в блатата бе изтощителна работа - жените се сменяха в тази роля на всеки половин час. Всяка жена внимаваше за тази след нея, а последната внимаваше за блатните вълци.
÷
От конницата се върна едва половината, и то след три часа. Останалите бяха затънали в блато, подмамени там от бягащите пред тях. Всъщност в залисията бяха пропуснали да забележат, че от един момент нататък пред тях бягаха само коне, подплашени от тропота зад гърба си. Ездачите им бяха изчезнали някъде по пътя.
÷
Светлината на деня вече си отиваше, а жените се намираха само на половината от пътя си. Нямаха намерение обаче да спират и упорито вървяха напред, макар и със скоростта на мравки. По-голяма бързина би ги убила неминуемо.
Жените не се страхуваха от мрака. Нощем, дори и при новолуние, светлината над блатата не секваше. Блатата излъчваха собствена светлина, сияние с мъртвешки цвят, но достатъчно да осветява пътя на този, който знае откъде да мине.
Нощем очите на блатните вълци светеха. Това ги правеше по-лесно забележими. По тази причина те избираха време за нападение малко преди светлината на деня да си отиде окончателно. Тогава човешкото зрение бе най-слабо.
÷
Момчил харесваше лудите. С тях животът бе интересен. Изпитваше уважение към лудите. Сега благодарение на този си афинитет, той се намираше в лагера на Ксирикс, преоблечен като тежко-въоръжен конник.
По време на данданията с преследването, Момчил и десетина разбойници с подходящ ръст се бяха разменили с десетина конници от кавалерията на Ксирикс, не по тяхно желание, разбира се. Шлемовете на тежко-въоръжени конници им помогнаха да скрият добре лицата си.
Планът беше през нощта разбойниците да издирят къде се пазят пленените мъже от селото, да ги освободят, да ги изведат от лагера и никой да не ги усети. Това беше планът на Войводата
÷
Жената, вървяща най-отзад забеляза вълка по-скоро с носа си, отколкото с което и да е друго сетиво. Обърна се към него точно в момента, в който той я връхлиташе и успя да го удари само с дръжката на косата си.
- Вълци - извика тя и всички жени замръзнаха на място
Битка в такава гъста мъгла можеше да се води само с помощта на шесто чувство. Всеки излишен звук тук бе враг на човека и приятел на вълците. Жените знаеха добре това и сега се бяха смълчали, свели глави, стараейки се да усещат вълците по-скоро с кожата си, отколкото със слуха.
Бяха застанали неподвижно. Блатото лесно поглъщаше хора, но не поглъщаше вълци. Удареният вълк сигурно бе готов за нова атака, а можеше и да не е сам.
÷
В лагера на Ксирикс и без това беше изнервено. Ксирикс беше бесен от днешния цирк и имаше нужда да убие някого. Поради тази причина всички си легнаха рано, твърде удобно време за разбойниците да се разшетат.
Пленниците, както скоро се разбра се намираха в една палатка насред вързаните за през нощта коне. Ксирикс ги бе сложил там, разчитайки на силното обоняние на конете, които реагираха на всеки чужденец по достатъчно шумен начин, за да го усети и стражата.
Момчил и хората му, обаче, притежаваха уникалната способност да не стряскат коне. Много коне им бяха минали през ръцете и си бяха заминали, защото разбойниците нямаха навик да се придвижват с такива животни, но пък знаеха добре как да ги крадат и продават.
По тази причина не беше никак трудно да се промъкнат незабелязано край конете. Не срещнаха трудност и при измъкването на пленниците, защото с тях пък конете бяха свикнали - вече десет нощи спяха заедно.
÷
В един миг една сянка прелетя над смълчаните жени, две коси се кръстосаха, и после всичко утихна.
- Удари ли го?
- Мисля, че да!
- Тихо!
От мъглата около жените се разнесе ниско гърлено ръмжене. В сумрака бе трудно да се определи, откъде идва звука. Жената, която бе начело посочи три пръста на тези зад нея. Тази, най-отзад, посочи един. Лудина разклати глава в знак на отрицание и вдигна два пръста. Ръмженето премина във вой.
Вълците бяха ядосани и се опитваха да уплашат жертвите си с всякакви дразнещи звуци.
Лудина вдигна ръка в знак всички да чакат. Ръмженето около тях се местеше, вълците ги обикаляха. Лудина продължи да държи ръката си вдигната, в знак жените да запазят спокойствие и да не предприемат нищо.
След малко, някъде встрани от тях, се чуха смразяващи кръвта квичене, ръмжене и лай. Всички жени се стреснаха, но не издадоха и звук, защото добре знаеха какво става. Вълците се бяха сбили за посечения им другар.
Лудина мълчешком посочи с пръст напред и жените тръгнаха по пътеката, сякаш край тях не ставаше нищо особено. След десетина минути звуците от невидимата борба за къс месо зад гърбовете им заглъхнаха напълно.
÷
Момчил изгаряше от желание да подпали лагера на Ксирикс, да пусне конете му на воля и да избие колкото може войници, но Войводата се бе противопоставил категорично на подобни „евтини”, както той ги нарече, трикове и за учудване на самия себе си, сега Момчил изпълняваше тази заповед. В крайна сметка имаше достатъчно тръпка и в това да се измъкнеш безшумно от място, охранявано от може би най-силната армия на света.
Цялата операция по измъкването на пленниците трая не повече от половин час. Момчил можеше да се гордее с хората си и със себе си - не падаше по-долу от Войводата в занаята си. С радост си представяше удивената физиономия на Войводата, когато го види да води всичките пленници невредими, без никой в лагера на Ксирикс да е разбрал нещо. В момента Войводата и войниците му чакаха притаени на известно разстояние от лагера, готови при първия сигнал за тревога да се хвърлят да спасява разбойниците и пленниците. Войводата имаше няколко плана в случай на провал, но сега вече те бяха ненужни.
Войводата наистина беше изумен от бързината и прецизността, с която Момчил и хората му си бяха свършили работата, но скоро триумфът на разбойниците се сгромоляса като кула от карти за игра. Липсваше мъжът на Лудина.
В старанието си да не вдигат шум разбойниците почти не бяха разговаряли с пленниците, нито пък имаха възможност много да ги огледат, за да забележат тази важна липса.
- Къде е Костур?
- Ксирикс го държи винаги в палатката си.
Войводата и Момчил обърнаха взор към лагера на Ксирикс. Там цареше абсолютно спокойствие.
- Връщаме се - казаха почти едновременно и двамата.
Не ставаше въпрос само за това, че Костур бе мъж на Лудина. Целият план се проваляше, ако при Ксирикс останеше дори само едни способен да го преведе през блатото към Крепостта.
÷
Към лагера тръгнаха само Момчил и Войводата. Останалите получиха нареждане да тръгнат към селото по най-бързия начин. Щяха да се срещнат там, ако успееха да измъкнат Костур, разбира се.
- Сега, трябва да измислим начин да се промъкнем вътре незабелязано. - приказваше Момчил - За мен ще е лесно, но на теб ще трябва да ти дам някои съвети. И да те маскирам малко. Какъвто си дълъг...
- В лагера ще влезеш незабелязано ти. - прекъсна го Войводата - Аз ще вляза по моя си начин - с гръм и трясък.
Момчил погледна Войводата с възхищение - беше по-луд, отколкото го смяташе досега.
- И с каква цел?
- Ще видиш. Твоята работа е само да се промъкнеш до палатката на Ксирикс и като се вдигне олелия да влезеш вътре незабелязано. Ще ме чакаш там. Няма да правиш никакви опити да измъкваш Костур, докато аз не се появя в палатката. Разбра ли?
- Нищо не разбрах! - отвърна с радост Момчил
- Отлично!
Останалата част от пътя двамата извървяха в мълчание.
При лагера двамата се разделиха в противоположни посоки и Войводата даде десетина минути преднина на Момчил. После се насочи към централния вход на лагера.
÷
Войводата с напета крачка приближаваше входа на лагера.
- Стой!
Войводата спря. Отсреща явно го разпознаха, защото не последва „Кой си ти?”. Двама стражи го държаха на прицел с лъковете си. Между тях мина някакъв офицер и им направи знак да вървят след него, без да изпускат Войводата от мушка.
„Тъпотията ходи по хората, не по гората”, си каза Войводата на ум, а външно запази индиферентен вид. Младият офицер срещу него не можеше да повярва на очите си, но това беше същия човек, който тази сутрин имаше нахалството да се изпречи на пътя им. Нямаше да е зле да демонстрира същото хладнокръвие, което натрапникът излъчваше от всяка своя пора.
Младият офицер, без да каже и дума протегна ръка към Войводата, в знак, че иска оръжието му. Войводата извади внимателно сабята си и я подаде на офицера, докато от очите му струеше най-невинна нега. Докато офицерът тържествувайки поемаше сабята, Войводата бързо извади един нож от колана на офицера и го промуши.
Когато стрелците стреляха, Войводата вече се бе прикрил зад офицера и стрелите не го засегнаха. Той остави офицера да падне и със собствената си сабя посече двамата стражи, преди те да успеят да извадят нови стрели. После Войводата необезпокояван влезе в лагера със същата напета походка, с която бе пристигнал.
В лагера вече се усещаше някакво раздвижване.
÷
Момчил се бе притаил близо до палатката на Ксирикс и чакаше обещаната дандания. Не след дълго наистина се чу шум от суматоха, която нарастваше по силата си, докато накрая повлече и стражите около палатката на Ксирикс. Момчил изчака и самият Ксирикс да излезе навън, за да нахълта през задния вход, т.е. този, който си проправи с помощта на ножа си.
В палатката лесно се виждаше къде се намира Костур - овързан в въжета за един стълб. За съжаление не се виждаше подходящо място, където да се скрие Момчил. И още по-лошо - тук присъстваше още един човек, най-вероятно любовница на Ксирикс. Момчил бързо пресметна, че всяко зло може да се обърне в добро, при достатъчно желание и зашемети жената, докато още не бе го забелязала.
После се насочи към Костур и съжали, че няма време да се наслади на изражението на лицето му.
- Тихо, зетко! - шепнеше Момчил, докато срязваше въжетата - Ето ти един нож. Стой и чакай да дойдат да ни спасят.
÷
Ксирикс се върна в палатката заедно с няколко войника, които влачеха Войводата, овързан с въжета като салам. Теглото на въжетата вероятно надвишаваше това на вързания в тях.
Войниците вързаха Войводата на съседния стълб до Костур и излязоха, отпратени от Ксирикс.
Ксирикс предвкусваше насладата на вечерта. Най-после му се бе паднал интелигентен събеседник.
- Колима, не се срамувай - каза Ксирикс на забулената отгоре до долу Колима - Можеш да откриеш лицето си. Виж какъв звяр съм ти довел. Сам изби двайсет мои войници, докато го хванат. Сега сигурно ще имаме удоволствието да чуем, кой е той и за какво се бори...
Колима страхливо се сви зад Ксирикс. После опря нож в гърлото му и с косматата си ръка запуши устата му.
- Какво става там? - чу се глас отвън.
- Аз не казах ли никой да не ме безпокои? Кой се осмелява да подслушва? - ревна Войводата, стараейки се да наподобява гласа на Ксирикс.
Отвън се чу шум на отдалечаващи се стъпки.
Костур бързо скочи и преряза въжетата на Войводата. После удари още веднъж Колима, която имаше неблагоразумието да се свести точно сега.
- Тъй, - констатира Момчил - а сега накъде?
Войводата мълчеше. Гледаше преценяващо ту към Момчил, ту към Костур.
÷
- Назад! Хвърлете оръжието!
Ксирикс даваше заповеди през стиснато гърло, докато го влачеха навън с нож опрян в гърба. Войводата беше як и не му беше трудно да носи Ксирикс за врата. Опрял гръб в неговия, вървейки заднешком, Костур се стараеше да не изпуска от поглед това, което става зад тях.
Войската на Ксирикс се отдръпваше от пътя им, и по земята дрънчаха оръжия.
- Ако някой се опита да ни преследва, ще заколя господаря ви като пиле! Да не сте мръднали преди изгрев слънце! Ще намерите господаря си жив и здрав там, където вчера ме срещнахте за първи път! - викаше Войводата.
После вече никой нищо не каза. Тримата бегълци потънаха в мрака, а самообезоръжилите се войници дълго време не смееха да посегнат към оръжията, камо ли да мръднат нанякъде.
÷
- Защо не поиска коне?
- Глупаво щеше да искам коне, с които да ме отвлекат по-бързо! Мислех, че ти ще поискаш!
- Забравих!
- Какво забрави?
- Забравих, че нямаме коне!
- Абе ти от небето ли падаш?
- Знаеш ли, когато измисля нещо особено щуро, - започна да пояснява Войводата - си го представям като чиста действителност. Вживявам се в образа, с две думи казано. Сега си бях представил, че зад гърба ми е войската ми, възседнала коне.
- Малееее, ти наистина си луд!
- Стига сте крещели! - реши да се намеси най-после Костур - Да не сме тръгнали на сватба?
÷
Вече се развиделяваше. Бегълците се намираха по средата на една неожъната нива, когато Костур с гърба си почувства нечие присъствие. Той вдигна глава и преди да обърне поглед назад, забеляза на хоризонта силуетите на конници.
- Ксирикс! - каза той, веднага забравил за присъствието зад гърба си.
- Невъзможно! Изляхме му цял мях с вино в гърлото, сигурно още спи като младенец!
- Да, но забравихме жената.
- Пусти женоря!
Тримата хукнаха в обратна посока, натам, където гората бе най-близо до тях. Конниците ги приближаваха стремително. Беше много интересно да се гадае кой ще стигне пръв до целта си. Бегълците сякаш бяха на път да спечелят това състезание, но десетина метра преди гората пред погледа им се изпречи онова присъствие, което Костур първо бе усетил с гърба си.
Костур хвана двамата си спътника за краката и ги повали на земята, сам лягайки между тях.
- Какво правиш, бе идиот!
- Тихо! Не гледайте към нея! Каквото и да става - не гледайте!
Легнали в ръжта, Момчил и Войводата се стараеха да не гледат към жената, която бяха мярнали с периферното си зрение, миг преди да бъдат съборени на земята. Периферното зрение е велика работа - и двамата добре си спомняха, че то преди малко им бе показало гола жена с изумителна хубост, която косеше трева.
Конниците скоро пристигнаха. Наобиколиха ги от всички страни и те вече не можеха дори да се обърнат към тях с лице, камо ли да им извадят нож. Можеха само да слушат.
- Я виж ти! - говореше някой с мазен глас над тях.
За голямо разочарование на тримата тези думи не се отнасяха до тях. Конниците бяха забелязали жената. Това което се чу после приличаше много на сеч. Постепенно звуковата картина се измести в посоката, където допреди малко се намираше жената. Когато всичко утихна, Костур им прошепна.
- А сега вървете, но не поглеждайте към нея. Може да ни избие и в гората.
Тримата се изнизаха полу-приклекнали от мястото на събитието, всеки интерпретиращ току-що случилото се по различен начин.
Зад гърбовете им се виждаха нови прииждащи конници, но те вече не бяха опасни за тях. Жената продължаваше да коси наблизо, сякаш нищо не се бе случило.
÷
Въпреки загубата на почти цялата си конница, армията на Ксирикс бе все още достатъчно голяма, за да потегли на поход срещу всеки противник, нежели срещу малобройната войска на едно село, състояща се от селяни, разбойници и войници.
Следобедното слънце щеше да осветява тази велика битка.
„Армията” на селото се беше укрепила на един хълм. Този път Войводата, противно да предишните си тактики, бе извадил целия си арсенал на показ. На хълма войниците на Ксирикс можеха да видят облечени в черно - войниците, в кожи - разбойниците и стиснали коси - жените. Никой нямаше нищо против плана на Войводата. „Ако не ги е срам да се бият с жени!” - бяха казали жените. „Най-после да излезем на открито!”, бе лозунгът на разбойниците. А войниците за първи път усещаха, че се бият за нещо достатъчно значимо, че да пожертват живота си за него. Колкото и много място да се бе постарала да заеме армията на селяните обаче, пак не можеше да образува достатъчно широк фронт, та армията на Ксирикс да не я заобиколи с лекота.
Ксирикс бе решил да хвърли всички сили срещу тези „въшки”, както наричаше той селяните. Армията му наближаваше хълма без всякакъв срам, разгънала се от хоризонт до хоризонт в един ред.
Войводата смяташе да атакува пръв. Бе вдигнал ръката си и всички, намиращи се под негово командване, напрегнати до крайна степен чакаха да я спусне, за да се втурнат към врага, като пчели от ритнат кошер, но този момент не настъпи, защото зад гърбовете им се чу един лек тътен.
Тътенът беше кратък, но достатъчно необичаен, за да привлече вниманието. Някъде там, зад хоризонта изгряваше второ слънце.
Слънцето пое стремително нагоре, следвано от облак, който непрекъснато нарастваше.
Настъпилата тишина бе абсолютна. Бяха замлъкнали дори зверовете и птиците. Щурците също бяха замлъкнали. Всички следяха издигащото се огнено кълбо, без да мръднат.
Когато то достигна половината път до истинското слънце, от него заструи светлина. Светлината тръгна към сражаващите се.
- Не гледайте лъчите! - чу се глас, произхождащ от мястото, където стоеше Костур. - Каквото и да става, не гледайте лъчите! Гледайте Ксирикс!
Всички скоро разбраха, какво трябва да правят и тъкмо навреме, защото лъчите вече ги бяха достигнали. Хората на хълма се изправиха и отправиха поглед към наближаващата армия.
Лъчите подминаха хълма и потеглиха към редицата, простираща се от хоризонт до хоризонт. Когато я достигнаха, армията започна да гори. Разгърнати в един ред, войниците на Ксирикс не успяха да разберат клопката навреме и да отвърнат очи от небивалата гледка.
Всички изгоряха като факли.
÷
Лудина и придружителките й се върнаха в селото чак на другия ден по обяд.
- Къде се мотахте досега? - запита Момчил, след като радостта от пристигането им затихна.
- Константините се будят трудно. - каза Лудина - Станаха от сън преди няколко часа.
- А тези фойерверки какви бяха?
- Като разбрах, че скоро няма да събудя Константините, реших да задействам едно от техните оръжия.
- И баш това ли намери? - ревна Момчил, представяйки си как гори като факла. - Ако не беше Костур...
- Е, зет ти не е чак толкова загубен, нали? - каза Лудина смеейки се.
- Той не е! Ама ти май си!
- Не, не беше нарочно - уточни Лудина - Просто само за това оръжие разбрах как се пуска. Разчитах, че сте освободили Костур и той ще ви каже какво да правите.
Момчил вече нямаше думи от възмущение и предпочете да си потопи носа в халбата медовина.
- А какво стана с онази, с косата? - запита Войводата
- Изгоря като факла! - отвърна му слепия старец.
Войводата беше изумен и покрусен. Всички изглеждаха изумени.
- Не го слушай, - прекъсна мълчанието Костур - яд го е, че си тръгваш. Жалко наистина, на крепостите сега ще им трябват началници като теб. И като Момчил - додаде той, сещайки се, че с зет си бяха в период на затопляне на отношенията
- Съжалявам, войниците ми искат да се връщат у дома. - каза Войводата, гледайки стареца със странен блясък в очите - Аз също.
÷
Прощалните прегръдки и клетви бяха отминали. Войводата и малката му войска се приготвяха да минат тържествено през селото, преди да се насочат към дома.
- Внимавай с онази с косата, все пак - викна Лудина, когато строените войници тръгнаха - Мисля, че последно са я забелязали в твоята посока.
Войводата кимна и се усмихна.
Не можа да се чуе какво казва, защото думите му бяха заглушени от рева на войниците, които започнаха походна песен.