автор: KP-Y-M

Пъшка
прашният път до проклетото село.
Още съм брат за бездомните кучета
и махмурлука на слънцето зная,
а и художника, който
се напиваше с водка
и водеше една тъничка циганка
в храстите.
Беше мъжко мълчание
на момчешките устни.
Преглъщаха сухо гърлата ни -
на тревата се свличаха
протяжните звукове.
После жена му го търси от вилата
и псува на майка таланта му.
Като свое дете го наплясква
и му вдига напиканите гащи.

След време отново рисува
разкривени бадеми
върху навирените гърди
на двата слънчасали хълма,
край пътя с подивялото грозде
и зелени слънца
от бабини зъби.
В тях колелата ни се пукаха
като сърца на синигери в жегата.
А петите кървяха на връщане -
същи малки Христоси.

После изсъхна художникът,
рисуваше само икони.
Тъмнички му бяха светиците -
красиви патинирани циганки.
А Спасителя пронизваше с поглед
чак ди петата.
И от безвремието все още
трънчета ме пробождaт.