автор: Kalatea

... А вятърът изпуши жилото на пламъка
и метна тленността като угарка.
Нима ще изплатим с дъха си – кръвен данък –
прикритата злобливост, че сме малки.

Че имаме земя под твърдите подметки.
Небесната настилка мъти полети.
Вселенската тъга горчи като пътека,
в която е погребана подковата.

Обрамчва болестта измамното ни щастие.
Доспехите ръждясват в гардеробите.
От многото блюда сълзите на палача
са вкиснати в самата си утроба.

Приличаме на сенки, изкашляни от спомена,
на нота от заглъхващи вендети.
Умираме сами. Пресъхнали. Изронени...
напачена боя по парапета.

... А вятърът прекърши жилото на пламъка.
Но огнения щит му се опълчи.
Защото тленността понякога е рамо
на тупкащо – зеничното безсмъртие.