автор: Marta

Не знаех, че са си тръгнали щъркелите - не изпращам ятата и поглед нагоре не вдигам от седмица, слънцето е още на плочката лято
и съучастнически играе, допира слънце до слънцето, слънце до слънцето...Слънчево домино сложих си.
Обичам есента толкова, толкова обречено и неспасяемо, ниско до топка в стомаха, обичам чистото и тъжно лице - без воала от мъгла, тежките кестени на погледа и, тя щедро пилее погледа си, безгрижно го губи - чува се " туп...туп-туп-туп...", а аз го събирам, прибирам кестен след кестен в чантата и джобовете, до края на октомври преливам от есенни погледи - обли и топли, и гладки, като милувки. Събирам парцалчета от красивата и дреха, които остават между пръстите ми, когато се наведа да целуна крайчеца на шлейфа и.
Обичам високото и слънце, шарения и вятър, всички думи с които облива слуха ми - червени, кафеви и златни, тънички, с жилки, през които прозира слънцето.

Аз дори не разбрах, аз дори не усетих кога са си тръгнали птиците,
не усетих , че отплават от раменете ми на слънце ресниците,
изведнъж опустя от писукания и удари източния прозорец,
изведнъж е дошла и на естествен език с листата си ми говори.