автор: ilian_mechkov

Конят ми се строполи внезапно, и полетях през шията му, на среща с Матушка Рус. Посрешна ме както често го прави напоследък, без любов и без ласка, добре поне че не се нанизах на шашката.
Изправих се с мъка . Всичко напоследък правя с мъка. Ходя, яздя, стрелям, храня се, пия, мисля, спя ......
- Поручик ! – гласът на Егоров ме върща в действителността
- Добре съм , Егоров. Но мисля че Гръм няма да може да продължи
Погледнах Гръм, въпреки желанието си, верният ми жребец не можеше да се вдигне на крака . Тъжните му черни очи ме гледаха с ужас и няма молба. Виждали ли сте колко болка може да има в очите на един кон?
- Искате ли аз да го направя Поручик ? – Егоров ме гледаше неспокойно.
- Не , благодаря ти, Андрей това си е мое задължение.
Пристъпих до жребеца, леко погладих гъстата черна грива, целунах бялата звезда на челото му .
- Прощавай приятелю . Ти имаш по добра съдба от мен .
Ръкохвадката на маузера легна привично в дланта ми. Допрях дулото до ухото на Гръм и натиснах два пъти спусъка. Още една част от сърцето ми остава в тази степ. Останалите коне недоволно се разцвилиха и запристъпваха нервно. Огледах се. Серьожка Медведев ми подаваше юздите на сива кобилка. Изглеждаше здрава и без рани, само седлото й беше потъмняло от кръв. Погледнах питащо Медведев .
- Алексей Гордецки, Ваша чест, загубиме го онзи ден край реката.
Кимнах, помня реката, остатъците от 23 хусарски и 14 казашки на Негово Величество ескадрони след неколкомесечни боеве по безбрежните степи на Русия се срешнахме случайно. В изблик на някаква момчешка радост че човешки същества срещу нас не са врагове, зарязахме всичко и се хвърлихме в близката рекичка с диви крясъци. Желанието да измием кръвта, праха и болката бяха по силни от всяка предпазливост. Тогава от левият фланг зазвуча до болка познатия звук на тежка картечница “Максим” ...
Усетих загрижения поглед на Егоров върху себе си . Докоснах страните си, отново го правех, плачех пред подчинените си без да се усетя. Боже мой какъв комадир се извъдих. Прибрах маузера и се покачих на кобилата. Стоеше кротко въпреки миризмата на кръв и страх която несъмнено се носеше от мен.

- Медведев! – потупах успокояващо животното по шията
- Заповядайте !
- Как се казва кобилката ?
- Ветрушка Ваше Благородие.
- Егоров, дай сигнал за тръгване . – Хайде стегни се ти отговаряш за тези хора.
Егоров кимва и изсвирва продължително с пръсти . Колоната тръгва в лек тръст.
Отново затварям очи и се отнасям в спомени, за изминалите дни на непрекъснати сражения и преследване . Разбиха ни, това е кратката равносметка от тази, война, сеч, безмислица. Селяните ни разбиха, бавно и методично гладният и изтерзан народ на Русия се обърна срещу господарите си. Бързо преминаха от сопи и вили към винтовки,картечници и саби . Гладът и разрухата са повсеместни. Анархисти и мародери кръстосват пътищата, колят и грабят. А ние и Червените опожаряваме села крадем последни припаси и се избиваме бавно и методично .......
Корнет Бородин – граф руски нетърпеливо ни очаква до малка брезова горичка на половин верста от пристанището. Поглеждам с гордост 17 годишният хлапак. Бивш барабанчик, бивш ординарец, бивш куриер, бивш юноша, бивш знаменосец, бивш граф, бивш благородник, настоящ дозорен и разузнавач. По бледите му страни няма още мъх, а очите му вече имат онова неуловимо изражение на стар боец, видял повече от колкото е положено на всяко човешко същество.
Отнякъде се чу песента на кос. Земята ухае на прясна оран и сено, весело жужат пчели. За миг си представих че няма война аз съм в чифлика край Прохоровка. Косим и редим сено. Девойки носят пресен квас и се закачат с косачите ............ Боже защо ни наказваш така.
- Докладвай корнет.
- Кораба е готов Ваше Благородие. Чакат ни, товарим конете и тръгваме към Шанхай. – виждам нетърпеливото,неистово желание да се махне, и да открие нещо ново и непознато – младост, сърцето му е силно и може да понесе много.
- Червени ?
- Не се забелязват Поручик . Пък и оръдията на кораба явно ги плашат.
- Ние ли сме последните ?
- Поне последните които ще чакат Ваше благородие.
Е това е, направих каквото можах. Успях да доведа хората до спасителният кораб. Стоя отстрани и наблюдавам как бойците ми се качват бавно по трапа, към по-доброто и към живота . Към място където няма война, кръв и битки .
От тук всеки ще гради бъдещето си сам . Ако има бъдеще . Ако има смисъл, ако,
ако,
ако,
ако,
ако
................

Мисля, какво ме чака там зад хоризонта, далеч от дома, далеч от гроба на майка и татко . Нейде там може би е Тамара и баща й, дявол го взел.
НЕ това не е моя път .

- Егоров !
- Заповядайте Поручик.
- Аз оставам Андрей. Там не ще да вирея . Качи хората и предай знамената на ескадроните на някой генерал.Има ги много в Шанхай .
- Пьотър Василиевич – Егоров ме гледа недоумяващо – тук няма нищо ....
- Зная, Андрюха, зная. В третия ми сандък има злато и скъпоценности. На всички по равно и Бог да Ви пази .
Корабът недоволно бучи със сирената и подканя към тръгване
Обръщам Ветрушка и подкарвам към края на горичката. Разседлавам, препъвам я по навик /не е Гръм все пак /. Вадя последният си чист кител. Слагам ордените. Това е . 1905,908,11 до 14 ,17 до 21г. цял живот проливам кръв за нея за Матушка Рус. Японци, манджурци, немци и руси - бил съм се с всички тях.
Спомням си девиза на първата ми част “ Не бягайте – ще умрете уморени “
Усмихвам се няма думи за умората в мен .
В далечината се виждат коници. Отпивам последните глътки водка и ставам.
Потупвам Ветрушка и бавно се приготвям. Един Дон Кихот в 20 век. Вадя шашката, и костите ми са уморени след толкова много война. Е, Галицин за последно. За Бог,Цар и Отечество напред. Подкарвам Ветрушка в галоп и се моля да убия повече врагове преди да падна ............ а земята ухае на оран