автор: eklekti4na

Днес професорът от първия етаж разлистваше партитурите без обичайното си настървение. Неочаквано го беше застигнало някакво странно равнодушие към музиката, каквото не помнеше от години.
Разсеяно и небрежно отгръщаше страница след страница и търсеше подходящо произведение. Вече четвърт час не можеше да избере. Това неприсъщо за него колебание всъщност беше породено повече от юлско безразличие, отколкото от придирчивост. А денят, освен дълъг и горещ, беше и отчайващо скучен. Изглежда, в това парещо юлско пладне, той щеше да свири заради репетицията, а не заради музиката. Просто щеше да се поупражни за предстоящия концерт. Всеки музикант, дори и най-необикновеният, си има своите обикновени дни. За професора тези дни бяха рядкост и затова той се беше научил да консумира безгрижието им с наслада до последната секунда. Усещаше тишината им като кратка, отсечена пауза и винаги предвкусваше стихията на приближаващото фортисимо – всепоглъщащо и стихийно. Вече тридесет години професорът поддържаше крешчендото на своята дълбока музикантска страст, която с времето се разпалваше все повече и повече. Може би, защото не вярваше в невъзможността на съвършенството. И дни като днешния му помагаха да постигне равновесието, без което трудно би си отвоювал прозвището „Паганини”. Даряваше своята музика на искрените си почитатели по целия свят, споделяше таланта си със своите будни студенти от Академията и с радост разхвърляше виртуозност по етажите на огромния седемдесет и осми блок в крайния столичен квартал, където беше избрал да живее. А имаше много други възможности – от Токио до Мадрид…

Il Trillo del Diavolo – дългото лутане из планините от партитури най-сетне се увенча с успех! Спря се на Тартини може би, защото беше сънувал дявола тази нощ. С руса коса и силикон в гърдите. А може би, защото все пак му се искаше да прогони блаженото лятно спокойствие, което вече цял ден крадеше от вдъхновението му.

Пъстрите звуци на сонатата се заизвиваха чувствено и мелодично, въпреки апатията, която всячески се опитваше да приглуши звучността им. В грациозен полет те се понесоха по безоблачното петолиние на далечната, натежала от жега люлинска шир. Толкова величествено и могъщо, че в първия миг професорът дори не можа да чуе напевния момински фалцет, носещ се изпод балкона на стаята му:

- Ало, Катенце... Здрасти, муцка! Мимето съм. За огледа, сещаш се нали...

Гласът ставаше все по-напевен, с което успя да привлече тренираното професорско ухо. В този миг музикантът вече разполагаше с чудесен повод да оправдае днешното си нехайство. Да оправдае дори човещината си с професионално любопитство към този толкова уникален женски вокал. Затова той направи едно майсторско, плавно декресчедно и заслуша с интерес:

- Абе, тука съм пред седемдесет и осми, както се бяхме разбрали за огледа на втория етаж. Малко подраних, но свършихме по-рано с козметичката. Ти къде си?

Макар и скучна, сюжетната линия беше облечена в глас, интересен за музиканта, поради което той вече почти не чуваше собствената си цигулка.

- Значи идваш, супер! Тъкмо няма да се пържа много в тая жега, че направо е ад! Айде, до скоро!

Професорът скришом надникна през прозореца. И в този миг, на фона на Дяволската соната, сънят му от тази нощ оживя. Но нямаше време да продължи да любопитства. Оказа се, че страстта му отново се беше завърнала и нетърпеливо го теглеше към гениалността на неговото обичайно самовглъбение. Най-сетне Паганини се завърна на самотния си остров. Времето вече загуби нормалните си измерения. Тоналните различия на сложната му музикантска същност отново постигнаха своето единство. Геният и дяволът, мъжът и музикантът се срещнаха на абаносовия гриф, вещаейки непостижимото. Вибрираше и въздухът, макар и тежък. Той свиреше за нея... За оживялата муза от съня, която нетърпеливо потропваше пред очите му с високите си токчета... Преливаше от вдъхновение, което претвори във виртуозност. Усети, че я прелъстява. С музиката си...

Реприза. И финал. После - тишина.

И от горния етаж. Звукът от потракването на токчетата напусна пределите на горния апартамент и се понесе към асансьора. Огледът вече беше приключил. Едновременно със сонатата. Професорът запали цигара и се зарея в безмълвието на знойното лятно небе. Само минута по-късно фалцетния глас вече крадеше от покоя му. Но Паганини се зарадва да го чуе отново изпод отрупаната си със стари нотописи тераса.

- Ами, Катенце, кво да ти кажа, муцка... не е лош апартаментът, но отдолу се вдига много шум. Просто не бих могла да ...

„Шум”... Професорът се сепна. Присви недоумяващо вежди и цялото вълшебство на оживялото съновидение се изтъркули със шеметна скорост някъде изпод тетивата на поразения му лък. Търсеше подходяща тоналност. „Шум”... Може би фа минор и Прокофиев със Соната за цигулка №1. Не, още по-мрачно! Като например сол минор. „Шум”... А след Адажиото на Албинони чаша коняк и глътка самота. „Шум”... напук на препълнените световни зали. „Шум”... напук на безкрайните овации, цветя и картички, „Шум”... напук на дирята, която щеше да остави върху страниците на музикалните енциклопедии.

„Наздраве!”, каза си професорът и отпи от самотата си. Безшумно. Цигулката спеше в ръцете на Дявола.