автор: borimirf

Човекът беше облечен непретенциозно, но веднага правеше впечатление. Някак си напомняше 70-те години.
Косата, макар и побеляла беше над ушите, но не до раменете. Кадифеното светлокафяво сако, напомнящо сафари и сините джинси стояха добре на слабото му тяло. Лицето беше с хубави черни, но слабо и показващо недохранване. Нямаше вид на пиещ, защото торбичките под очите му издаваха по-скоро нездрави бъбреци, а не средна степен алкохолизъм.
Мъжът стоеше на края на асфалта до една локва и пред него имаше два кашона грамофонни плочи.
Тази пролетна утрин на битака в “Илиянци” беше изненадващо топло за март. Малко хора се спираха пред плочите, дори никакви. Повечето отминаваха напред към мургавите, за да търсят нещо крадено през нощта от и за колите си.
Към обед, когато едва ли беше продал и една плоча, пред мъжа спряха двама души. Явно бяха баща и син. Бащата на около петдесетте а сина в оная неясна възраст между мъжа и момчето, между 16-19 години с дрехи, три номера по големи от тялото му. Мъжът клекна и дълго запрехвърля плочите от двата кашона. Младият явно бързо изгуби търпение защото не бяха минали и две-три минути и промърмори:
- Аре, бе тате, к`во ги гледаш тия плочи. Нали всичко имаш на дискове от онова време. Ей ги - и аз ги виждам. Не виждаш ли, че са издраскани тия плочи. А и грамофона нали е при баба ми, на тавана, на “Позитано”.
Мъжът продължаваше да прехвърля плочите и дори вече беше извадил няколко. Продавачът видимо се оживи, но явно беше тактичен и не продумваше нищо. Не хвалеше стоката си. Едва ли се надяваше да припечели нещо сериозно. А може би се страхуваше да не изпусне редкия си шанс да продаде нещо.
Мъжът отдели пет, шест плочи и попита за цената. Продавачът явно неподготвен вдигна вежди и на лицето му се изписа леко объркване. Замисли се дълго, явно не беше подготвен за такъв урожай. Прегледа плочите, но ясно личеше, че не може да определи стойността им. Премяташе ги в ръце и явно водеше борба със себе си. Хем да ги продаде с печалба, хем да не изпусне този явно готов да плати клиент. След напрегнато мълчане, което стана вече видно, отново ги преброи и каза някак плахо.
“Тридесет лева”. И веднага допълни:
- Вижте, шест плочи по пет лева. И са запазени. Хубави западни плочи.
Синът, направи физиономия.
- Слушай приятел – каза - аз тази музика ще я сваля от Интернет за половин час на баща ми. Тия неща тук, твоите, са стара работа, кой ги слуша - и се обърна към баща си:
- Аре, бе тате, дай да ходим.
Мъжът обаче без коментар извади пари и ги подаде на продавача. Човекът ги пое и по лицето му като, че ли премина тъга. Тъга от раздяла с нещо близко.
Мъжът го погледна, но се обърна към сина си и каза:
- Аз не купувам, моето момче плочите, а обложките. И шестте плочи ги имам на дискове. Ти знаеш цялата ми дискография, но ще ти обясня по-късно.
Продавачът гледаше бащата и сина, и не натрапчиво се намеси.
- Извинете – каза - и аз имам син. Разведен съм и той живее с майка си в провинцията. А, това са плочи, които ми навяват спомени, скъпи са ми, но ми трябват пари и не искам да ги продам, но така се налага. Просто парите са ми нужни.
Мъжът го погледа, погледна часовника си и каза:
- Виж, приятелю -премина на “ти”- не знам, колко плочи си продал и ще продадеш ли днес нещо изобщо. Вече е обед, би ли приел от мен една бира и две кебапчета. Събери плочите и със сина ми - посочи младежа - ще изпием по една халба.
Предложението явно не беше нещо ново за сина, защото младия само се усмихна и каза:
- То е ясно тате, че пак съкрати Битака. Дай поне да хапнем и аз сам ще наобиколя. И човека да дойде - и посочи продавача. Погледна го и продължи:
- Елате, баща ми е готин. Има навика да се заговаря с непознати и ако му станат симпатични да ги черпи. Няма да ви иска нищо. Няма да ви цака за още плочи. Доктор е и обича да си лафи с хора. Дето вика майка ми, загори нещо, тиган ли ,тенджера ли, нещо загарящо. Вижте се, а аз ще мръдна по “Битака”.
Продавачът, не очаквал такъв обрат на разговора, започна да се суети. Явно беше човек с достойнство, не до там изпаднал, за да се съгласява за една бира от непознат да прави нещо. Може би му беше интересно, а и на него доктора му харесваше. Бяха близки набори. Събра набързо плочите, те бяха две кутии, сгъна и вестника на който стояха и тримата мъже се запътиха към близката кръчма.
Настаниха се на една дървена маса до прозореца. Беше на самообслужване синът донесе по една бира и чиния с кебапчета за двамата мъже и се шмугна в тълпата. Заведението беше една ламаринена постройка, добре опушена но и топла. Интересното беше, че свиреше радио точно с рок музика от 70-те.
Двамата мъже се чукнаха, до колкото може да се чука с пластмасови чаши, отпиха и едно деликатно мълчане увисна за минута във въздуха. Естествено мъжът заговори пръв, като се обръщаше към непознатият продавач, но като че ли говореше и на себе си..
- Вижте - започна мъжът - колекционирам музика. Доктор съм вярно, но по музиката ме запали един приятел инженер. Григор се казва и познавал Личо “Стонса”. Легендарния Личо от Пловдив. А, това на времето си беше много нещо. Сега и с президента да се познаваш е временно и снобско, дори да го казваш. А, тогава си беше много нещо. Имам над хиляда плочи и тези съм ги имал, но и аз ги продадох в един момент, трябваха ми пари. На всеки се случва. Преди години минах на дискове имам всичко, което ме интересува.
Защо купих тези плочи ли. Би трябвало да ме разбереш, приятелю! Заради уханието на плоча!
През седемдесетте години бях гимназист. В столична гимназия, средно елитна. Много плочи се въртяха тогава по даскалото. Няма да забравя една пролет на седемдесетте. Бях намерил “Параноид”-а на “Саббат”. Направи ми откъсна главата. Такъв звук не се беше чувал в България. И се фуках в класа. Но Мишо от “в” клас донесе “Цепелин – три”. Предполагам разбирате за какво става дума. А, Мимето казала, доста подло на баща си да и донесе “Юрай Хиип”. И онзи, и донесе една лъскава тава, като огледало - да се огледаш. Дори и така се казваше ”Огледай се”. Дето викаше Любо Графа от махалата - оня големия пич:
-Какво ли се вижда зад огледалото, сигурно хептен развит капитализъм. Нали ние бяхме развит социализъм. Но това е друга тема.
А, сега си представете у нас. Хубавото Миме, дето всички бяхме влюбени в него и ни беше в сънища, аз, Венци Големия и Мишо. Радиограмофон, по-точно радио шкаф “Лира 10”, моно естествено. Пускаш плочата. Внимателно, едно криво движение и почва да прескача. Мимето седнало между нас, с шотландска поличка над колената. А едни коленца, полудяваш да ги гледаш. И разтворила обложката върху тези коленца. Но те пак си се виждат. И по нагоре дори, уж случайно, ама така че хем свят ти се вие, хем не можеш да откъснеш очи оттам. Уж другаде гледаме ама все там.
В две колена да си влюбен, това се казваха чувства. И все те са ти в сънищата.
Обложките тогава се разтваряха. Да вземем ето тая, на “Назарет”. Превеждах ме я не “Козината на кучето”. Мишо дори каза, че било ”Козината на звяра”. Легендарна плоча. И знаете ли какво. Добре, че не знаехме английски.
Не разбираш за какво се пее и се отдаваш само на звуците. След години като учех психиатрия и психология в Медицинска Академията, разбрах за едно състояние на мозъка. Мозъкът, когато няма достатъчно информация, може да е замести, измисли, интерполира с близки фактори, за да направи пъзела. Тогава всичките групи ни се струваха страшни пичове. Дълги коси, небрежни дрехи и китари. А ние, комсомолци подстригани, като подострени моливи, с черни панталончета и черни обувки, а бе смачкано поколение.
Приятелю, знаеш ли как мирише Западът? Веднага ще ти кажа. Вземи една плоча от онези години. Разтвори я леко и пъхни носа си вътре и остави да те защипе. А, сега вдъхни. Е, така миришеше свободния свят.
Махни плочата и си наври носа в обложката. Така миришеше Запада. Знайно е, че основните сензори на човек са очите и ушите, че обонянието е развито повече при някои животни, но една миризма, може да те върне двадесет години на зад. И пак казвам, не трябва да се знае текста. Само някой думи. И тогава мозъкът прави свои, такива красиви картини, дори си спомням такъв случай. В махалата, аз съм израснал в Коньовица имахме един пич по голям от нас, неписания тартор Делчо Лорда. Ние сега с лорда сме колеги, той стана добър доктор в една белодробна болница и още не е спрял с този занаят – женския.
Той на една забава, казвахме тогава ”терен” прави един блус на едно френско парче “Жотем”. Онова , легендарното и танцува с едно момиче от техникума на “Стамболийски” дето си му викахме “Сталин”. Прегърнал Делчо момичето, поклащат се в блуса, а то плахо го пита какво се пее в тази хубава песен. Нашият учеше английски и от френски не разбираше, но само пое дъх и започна: ”Говори се за една голяма любов. “Жотем” е обичам те и тя му казва, че ще направи всичко за нея и че във Франция, ако обичаш един мъж още първата вечер ще бъдеш с него и то да края на света, че и по нататък до неговия дом. Ето, пее - продължаваше Делчо - за перли в косите на момичето и за тихите улички, и че в пет часа следобед, ще се видят.
- А защо така диша учестено и чак стене момичето? - попита нашата девойка. Тя беше много красива ученичка от близко шопско село с такива красиви сини, естествено наивни очи, които имат само девойки на 16 години.
- Защото са задъхани и бързат за дома на момчето, да се обичат, страстно, дълго и чувствено, отговори Делчо веднага. И те там заздравяват вечната, неразделна любов.
- И това всичко е казано в тази песен? - момичето се чудеше, как така пък в 3 минути песен се казва толкова много и толкова красиви неща, а Лорда я притискаше все по-плътно до себе си.
Не му мигваше окото да лъже. Забравих да кажа, че ние бяхме френска паралелка и ако не гадните френски неправилни глаголи поне тази песен я бяхме превели едно междучасие. Тя се беше оказала и за днешно време, с доста освободен текст и направо цинична, реална и бие доста от новите хип-хоп и рап текстове. Но Делчо беше от онези мъже, наши кумири, които с лекота ухажваха и печелеха любовта на момичетата. Е, ние знаехме от коя песен какви заемки вземаше, но така умело ги обръщаше в разговор, че просто му завиждахме за успехите с нашите съученички.
Мъжът отпи от бирата си, продавача мълчеше, а синът явно слушаше с интерес за ония времена, в които и неговия баща е бил млад и пич.
Докторът побутна една хапка и продължи:
- И всичко в онези години беше на фона на тази забранена у нас музика. И тези плочи бяха открехнатия прозорец, през който проникваше онзи въздух – западния. С тази миризма на обложки на плочи. Сега, не че звукът не е перфектен, но някак си дискът ти се губи, някак в ръцете. Едно такова нещо – лъскаво, хубаво, ама малко. В джоба да си го сложиш. А, плочата!!! Че, то ако не я разходиш два пъти на ден по “Пиротска”, то не си е живот. Примерно Мимето живееше срещу “Малкия ЦУМ” на втория етаж в къща. Пусне Цепелин ІІІ и слезе на входа, че Жоро искал да види обложката. И се струпат двама, трима съученика веднага. А, на ъгъла от “Дома на правниците” се чува как репетира “Група 13”. И по цялата улица имаше такъв емоционален заряд, че свят да ти се завие.
Тук продавача на плочи се оживи, погледна доктора и попита:
- А, вие помните, че имаше и такава група “13”? Докторът се усмихна, отново отпи от бирата си и каза:
- Помня приятелю, нали ти беше бас китариста и ти ме научи да мириша плочите. Забравил съм името ти, но помня, че беше 3 години по голям от мен и една вечер в градинката на “Възраждане” ни каза, че щом така мирише един строй и прави такава музика, то ние дано доживеем да ни покори. Ако трябвало и най капиталистическия, капитализъм да бъдел. Така каза. И ни даде да помиришем една плоча. Винаги я помня беше на „Ролинг Стоунс”, онази с ципа. И те бяха така снимани, с такива дрехи като прошляци от Коньовица. Е, тази снимка всеки трябва да я знае. А, бяхме луди по тях. Помниш ли? Е, не ме помниш, аз бях ученик. Сега съм доктор, с очила, брада, полуплешив. Времето не прощава на никого, важното е, да е на наша страна. Нали така ти пееше песента на “Ролинг Стоунс”. И това с миризмите е мое откритие, че една миризма е силна колкото мелодия и може да те върне в онова време на влюбено музикално безгрижие, когато бяхме покорители на света и край нас бяха най-красивите момичета, най-красивата музика и времето, действително беше наше, колкото и да е банален тоя лаф.
Докторът млъкна и отпи от бирата си. На масата се настани мълчание. Вдигна поглед и видя, че по страните на продавача на плачи се стичаха две мъжки сълзи. Тихи и бавни като блус на Ерик. Оня големия, Клептън.
УХАНИЕ НА ГРАМОФОННА ПЛОЧА

Човекът беше облечен непретенциозно, но веднага правеше впечатление. Някак си напомняше 70-те години. Косата, макар и побеляла беше над ушите, но не до раменете. Кадифеното светлокафяво сако, напомнящо сафари и сините джинси стояха добре на слабото му тяло. Лицето беше с хубави черни, но слабо и показващо недохранване. Нямаше вид на пиещ, защото торбичките под очите му издаваха по-скоро нездрави бъбреци, а не средна степен алкохолизъм.
Мъжът стоеше на края на асфалта до една локва и пред него имаше два кашона грамофонни плочи.
Тази пролетна утрин на битака в “Илиянци” беше изненадващо топло за март. Малко хора се спираха пред плочите, дори никакви. Повечето отминаваха напред към мургавите, за да търсят нещо крадено през нощта от и за колите си.
Към обед, когато едва ли беше продал и една плоча, пред мъжа спряха двама души. Явно бяха баща и син. Бащата на около петдесетте а сина в оная неясна възраст между мъжа и момчето, между 16-19 години с дрехи, три номера по големи от тялото му. Мъжът клекна и дълго запрехвърля плочите от двата кашона. Младият явно бързо изгуби търпение защото не бяха минали и две-три минути и промърмори:
- Аре, бе тате, к`во ги гледаш тия плочи. Нали всичко имаш на дискове от онова време. Ей ги - и аз ги виждам. Не виждаш ли, че са издраскани тия плочи. А и грамофона нали е при баба ми, на тавана, на “Позитано”.
Мъжът продължаваше да прехвърля плочите и дори вече беше извадил няколко. Продавачът видимо се оживи, но явно беше тактичен и не продумваше нищо. Не хвалеше стоката си. Едва ли се надяваше да припечели нещо сериозно. А може би се страхуваше да не изпусне редкия си шанс да продаде нещо.
Мъжът отдели пет, шест плочи и попита за цената. Продавачът явно неподготвен вдигна вежди и на лицето му се изписа леко объркване. Замисли се дълго, явно не беше подготвен за такъв урожай. Прегледа плочите, но ясно личеше, че не може да определи стойността им. Премяташе ги в ръце и явно водеше борба със себе си. Хем да ги продаде с печалба, хем да не изпусне този явно готов да плати клиент. След напрегнато мълчане, което стана вече видно, отново ги преброи и каза някак плахо.
“Тридесет лева”. И веднага допълни:
- Вижте, шест плочи по пет лева. И са запазени. Хубави западни плочи.
Синът, направи физиономия.
- Слушай приятел – каза - аз тази музика ще я сваля от Интернет за половин час на баща ми. Тия неща тук, твоите, са стара работа, кой ги слуша - и се обърна към баща си:
- Аре, бе тате, дай да ходим.
Мъжът обаче без коментар извади пари и ги подаде на продавача. Човекът ги пое и по лицето му като, че ли премина тъга. Тъга от раздяла с нещо близко.
Мъжът го погледна, но се обърна към сина си и каза:
- Аз не купувам, моето момче плочите, а обложките. И шестте плочи ги имам на дискове. Ти знаеш цялата ми дискография, но ще ти обясня по-късно.
Продавачът гледаше бащата и сина, и не натрапчиво се намеси.
- Извинете – каза - и аз имам син. Разведен съм и той живее с майка си в провинцията. А, това са плочи, които ми навяват спомени, скъпи са ми, но ми трябват пари и не искам да ги продам, но така се налага. Просто парите са ми нужни.
Мъжът го погледа, погледна часовника си и каза:
- Виж, приятелю -премина на “ти”- не знам, колко плочи си продал и ще продадеш ли днес нещо изобщо. Вече е обед, би ли приел от мен една бира и две кебапчета. Събери плочите и със сина ми - посочи младежа - ще изпием по една халба.
Предложението явно не беше нещо ново за сина, защото младия само се усмихна и каза:
- То е ясно тате, че пак съкрати Битака. Дай поне да хапнем и аз сам ще наобиколя. И човека да дойде - и посочи продавача. Погледна го и продължи:
- Елате, баща ми е готин. Има навика да се заговаря с непознати и ако му станат симпатични да ги черпи. Няма да ви иска нищо. Няма да ви цака за още плочи. Доктор е и обича да си лафи с хора. Дето вика майка ми, загори нещо, тиган ли ,тенджера ли, нещо загарящо. Вижте се, а аз ще мръдна по “Битака”.
Продавачът, не очаквал такъв обрат на разговора, започна да се суети. Явно беше човек с достойнство, не до там изпаднал, за да се съгласява за една бира от непознат да прави нещо. Може би му беше интересно, а и на него доктора му харесваше. Бяха близки набори. Събра набързо плочите, те бяха две кутии, сгъна и вестника на който стояха и тримата мъже се запътиха към близката кръчма.
Настаниха се на една дървена маса до прозореца. Беше на самообслужване синът донесе по една бира и чиния с кебапчета за двамата мъже и се шмугна в тълпата. Заведението беше една ламаринена постройка, добре опушена но и топла. Интересното беше, че свиреше радио точно с рок музика от 70-те.
Двамата мъже се чукнаха, до колкото може да се чука с пластмасови чаши, отпиха и едно деликатно мълчане увисна за минута във въздуха. Естествено мъжът заговори пръв, като се обръщаше към непознатият продавач, но като че ли говореше и на себе си..
- Вижте - започна мъжът - колекционирам музика. Доктор съм вярно, но по музиката ме запали един приятел инженер. Григор се казва и познавал Личо “Стонса”. Легендарния Личо от Пловдив. А, това на времето си беше много нещо. Сега и с президента да се познаваш е временно и снобско, дори да го казваш. А, тогава си беше много нещо. Имам над хиляда плочи и тези съм ги имал, но и аз ги продадох в един момент, трябваха ми пари. На всеки се случва. Преди години минах на дискове имам всичко, което ме интересува.
Защо купих тези плочи ли. Би трябвало да ме разбереш, приятелю! Заради уханието на плоча!
През седемдесетте години бях гимназист. В столична гимназия, средно елитна. Много плочи се въртяха тогава по даскалото. Няма да забравя една пролет на седемдесетте. Бях намерил “Параноид”-а на “Саббат”. Направи ми откъсна главата. Такъв звук не се беше чувал в България. И се фуках в класа. Но Мишо от “в” клас донесе “Цепелин – три”. Предполагам разбирате за какво става дума. А, Мимето казала, доста подло на баща си да и донесе “Юрай Хиип”. И онзи, и донесе една лъскава тава, като огледало - да се огледаш. Дори и така се казваше ”Огледай се”. Дето викаше Любо Графа от махалата - оня големия пич:
-Какво ли се вижда зад огледалото, сигурно хептен развит капитализъм. Нали ние бяхме развит социализъм. Но това е друга тема.
А, сега си представете у нас. Хубавото Миме, дето всички бяхме влюбени в него и ни беше в сънища, аз, Венци Големия и Мишо. Радиограмофон, по-точно радио шкаф “Лира 10”, моно естествено. Пускаш плочата. Внимателно, едно криво движение и почва да прескача. Мимето седнало между нас, с шотландска поличка над колената. А едни коленца, полудяваш да ги гледаш. И разтворила обложката върху тези коленца. Но те пак си се виждат. И по нагоре дори, уж случайно, ама така че хем свят ти се вие, хем не можеш да откъснеш очи оттам. Уж другаде гледаме ама все там.
В две колена да си влюбен, това се казваха чувства. И все те са ти в сънищата.
Обложките тогава се разтваряха. Да вземем ето тая, на “Назарет”. Превеждах ме я не “Козината на кучето”. Мишо дори каза, че било ”Козината на звяра”. Легендарна плоча. И знаете ли какво. Добре, че не знаехме английски.
Не разбираш за какво се пее и се отдаваш само на звуците. След години като учех психиатрия и психология в Медицинска Академията, разбрах за едно състояние на мозъка. Мозъкът, когато няма достатъчно информация, може да е замести, измисли, интерполира с близки фактори, за да направи пъзела. Тогава всичките групи ни се струваха страшни пичове. Дълги коси, небрежни дрехи и китари. А ние, комсомолци подстригани, като подострени моливи, с черни панталончета и черни обувки, а бе смачкано поколение.
Приятелю, знаеш ли как мирише Западът? Веднага ще ти кажа. Вземи една плоча от онези години. Разтвори я леко и пъхни носа си вътре и остави да те защипе. А, сега вдъхни. Е, така миришеше свободния свят.
Махни плочата и си наври носа в обложката. Така миришеше Запада. Знайно е, че основните сензори на човек са очите и ушите, че обонянието е развито повече при някои животни, но една миризма, може да те върне двадесет години на зад. И пак казвам, не трябва да се знае текста. Само някой думи. И тогава мозъкът прави свои, такива красиви картини, дори си спомням такъв случай. В махалата, аз съм израснал в Коньовица имахме един пич по голям от нас, неписания тартор Делчо Лорда. Ние сега с лорда сме колеги, той стана добър доктор в една белодробна болница и още не е спрял с този занаят – женския.
Той на една забава, казвахме тогава ”терен” прави един блус на едно френско парче “Жотем”. Онова , легендарното и танцува с едно момиче от техникума на “Стамболийски” дето си му викахме “Сталин”. Прегърнал Делчо момичето, поклащат се в блуса, а то плахо го пита какво се пее в тази хубава песен. Нашият учеше английски и от френски не разбираше, но само пое дъх и започна: ”Говори се за една голяма любов. “Жотем” е обичам те и тя му казва, че ще направи всичко за нея и че във Франция, ако обичаш един мъж още първата вечер ще бъдеш с него и то да края на света, че и по нататък до неговия дом. Ето, пее - продължаваше Делчо - за перли в косите на момичето и за тихите улички, и че в пет часа следобед, ще се видят.
- А защо така диша учестено и чак стене момичето? - попита нашата девойка. Тя беше много красива ученичка от близко шопско село с такива красиви сини, естествено наивни очи, които имат само девойки на 16 години.
- Защото са задъхани и бързат за дома на момчето, да се обичат, страстно, дълго и чувствено, отговори Делчо веднага. И те там заздравяват вечната, неразделна любов.
- И това всичко е казано в тази песен? - момичето се чудеше, как така пък в 3 минути песен се казва толкова много и толкова красиви неща, а Лорда я притискаше все по-плътно до себе си.
Не му мигваше окото да лъже. Забравих да кажа, че ние бяхме френска паралелка и ако не гадните френски неправилни глаголи поне тази песен я бяхме превели едно междучасие. Тя се беше оказала и за днешно време, с доста освободен текст и направо цинична, реална и бие доста от новите хип-хоп и рап текстове. Но Делчо беше от онези мъже, наши кумири, които с лекота ухажваха и печелеха любовта на момичетата. Е, ние знаехме от коя песен какви заемки вземаше, но така умело ги обръщаше в разговор, че просто му завиждахме за успехите с нашите съученички.
Мъжът отпи от бирата си, продавача мълчеше, а синът явно слушаше с интерес за ония времена, в които и неговия баща е бил млад и пич.
Докторът побутна една хапка и продължи:
- И всичко в онези години беше на фона на тази забранена у нас музика. И тези плочи бяха открехнатия прозорец, през който проникваше онзи въздух – западния. С тази миризма на обложки на плочи. Сега, не че звукът не е перфектен, но някак си дискът ти се губи, някак в ръцете. Едно такова нещо – лъскаво, хубаво, ама малко. В джоба да си го сложиш. А, плочата!!! Че, то ако не я разходиш два пъти на ден по “Пиротска”, то не си е живот. Примерно Мимето живееше срещу “Малкия ЦУМ” на втория етаж в къща. Пусне Цепелин ІІІ и слезе на входа, че Жоро искал да види обложката. И се струпат двама, трима съученика веднага. А, на ъгъла от “Дома на правниците” се чува как репетира “Група 13”. И по цялата улица имаше такъв емоционален заряд, че свят да ти се завие.
Тук продавача на плочи се оживи, погледна доктора и попита:
- А, вие помните, че имаше и такава група “13”? Докторът се усмихна, отново отпи от бирата си и каза:
- Помня приятелю, нали ти беше бас китариста и ти ме научи да мириша плочите. Забравил съм името ти, но помня, че беше 3 години по голям от мен и една вечер в градинката на “Възраждане” ни каза, че щом така мирише един строй и прави такава музика, то ние дано доживеем да ни покори. Ако трябвало и най капиталистическия, капитализъм да бъдел. Така каза. И ни даде да помиришем една плоча. Винаги я помня беше на „Ролинг Стоунс”, онази с ципа. И те бяха така снимани, с такива дрехи като прошляци от Коньовица. Е, тази снимка всеки трябва да я знае. А, бяхме луди по тях. Помниш ли? Е, не ме помниш, аз бях ученик. Сега съм доктор, с очила, брада, полуплешив. Времето не прощава на никого, важното е, да е на наша страна. Нали така ти пееше песента на “Ролинг Стоунс”. И това с миризмите е мое откритие, че една миризма е силна колкото мелодия и може да те върне в онова време на влюбено музикално безгрижие, когато бяхме покорители на света и край нас бяха най-красивите момичета, най-красивата музика и времето, действително беше наше, колкото и да е банален тоя лаф.
Докторът млъкна и отпи от бирата си. На масата се настани мълчание. Вдигна поглед и видя, че по страните на продавача на плачи се стичаха две мъжки сълзи. Тихи и бавни като блус на Ерик. Оня големия, Клептън.