Седя из празното пространство,
а Празнотата тихичко ми пее,
навън хората се радват,
а Самотата ми се смее.
Смее се,а аз плача,
че сърцето ми е празно-
празно в празното пространство
и във тъгата,и във здрача.
Стоя и се самосъжалявям,
живота си намразих,
че сърцето си аз не опазих-
дълбоко пак се обвинявям.
А Празнотата не спира да ми пее
нещастна черна песен
за една несъществуваща любов
в студена мрачна есен...