автор: milcho

Милцу, ела да ти покажа нещо!
И виждам в ръката му една странна играчка.
Един тумбест черно-зелен жабешки чичко с бомбе. С дълги тънки като клечки крака и с плавници. Заринат е от играчки ...стотици ....на три нива. Едно пълно мазе.

Влизаме в неговата стая. Той го залепва на прозореца.
Виж Милцу!
Ясно ...жабешкия тумбалак на гърба си има нещо с което се залепва за прозореца.
Тумбалака ми става симпатичен. Да не говорим за Самуел, първия ми внук. ...Притискам го и “млея”. Хрумва ми щура идея. Самуеле, казвам, може ли да ми подариш този жабок, временно. Ще го заведа до София, да я види и после пак ще ти го върна. Тъкмо няма да съм сам по пътя, Жабока ще ми е компания. Той клати отрицателно глава. Не, казва, не може. Ама защо, казвам, само за малко за десетина дена, после стара ти майче, ще то го донесе. След 10-тина дена ли, мисли нещо, ... не става, казва, и аз съм още повече опечален. Отиваме в моята стая. Започвам пазарлък, нали съм арменски възпитаник, а занаята на пазареното съм го усвоил на стария открит пазара в Ереван още в 1972 г.. Но нямам шанс. Все пак гениите на другия му дядо, дядо Ави, моя учител по математика от 22-ра - 2-ра мъжка гимназия си казват думата. Самуел е непреклонен. Но аз не се предавам лесно. Обръщам друга – бартерна страница. Самуеле, казвам, тогава ето ти моето фенерче .. ако искаш да ти го оставя, в замяна на Жабока. Не, е отговора, той фенера си е мой, ти вече нали вчера ми го подари и спах с него. Така си е, щом някой спи с нещо или някой ...то или той вече придобиват друг статус и собственост. Ето давам ти тази картичка, казва. Тц, не на става, не я искам нея, противя се, това е кон за кокошка. Той мълчи, не разбира шегата. Вземи това топче, предлага ми. Поемам го. Тупкам го от пода. Топчето подскача. Хващам го ловко и му го връщам. И сега, отвръщам, пак не съм съгласен. Последен опит, и надежда - Сами, дай поне да разходя жабока до Даун (недалечен град в Гермяния), до Шалкенмерен (село до Даун, там се каня да отида за час, два – там живееше фрау Зайтер, а днес имам договорка със Хилмар, съпруга и, да се видим, нали не бях на погребението й). За 1-2 часа само Самуеле? И съм цял в очакване дали ще клъвне. Не става, отговаря, той (Жабока) тук си знае пътя. Е, казвам тъкмо ще ми показва пътя. Аз не го знам много добре ... Нека си стои тук, казва Самуел, Той ми е ПРИЯТЕЛ.
АААА правя тъжна физиономия, а на МЕН...аз си оставам без никакъв ПРИЯТЕЛ...
Правя се, че почти ще заплача. Дано се смили да даде жабока поне за час два, пък после ще си трая, дано да забрави и ще му го свия и ще го откарам до София. Жабока ми е нужен на всяка цена. Вече играя Ва Банк!
Самуел ме поглежда тържествуващ, и отсича: на теб СТАРА МАЙЧЕ ти е ПРИЯТЕЛ!!! Падам, сразен възнак!
-Самеуле, какъв приятел ми е стара ти майче ... казвам, та тя ми е жена!
И изпадам в див възторг от това положение ...Той също усеща, че е набарал,
тънката ми струна и се смее широко, - Жена ти е, и ти е приятел. А на мен Мари,
ми е приятелка ...Тя ти е учителка в детската градина, казвам, и те обича...като малко сладко детенце, пък и това и е работата да Ви обича и да ви пази.
Той се подсмихва по мустак, и почвам да се притеснявам...ама на сериозно от следващото му заключение, а то е – И стара майче те пази ....Хайде холан,
си казвам, добре, че не ме пази добре иначе щях ли да съм на това дередже ...
И лека полека потушавам пазарлъка, понеже се боя от това накъде ще избие дискусията. И съдбата на Тумбестия Жабок е решена завинаги: Остава си гражданин на Люксембург. Няма да квака в унисон със софийските жаби ...Примирявам се. Съдба, “форчън” си казвам. Това е като имаш внук от потекло. Няма да правя скандали я, нали съм само гост за малко ...за седмица по коледа ...
Но оставам под подозрение, и с право, Самуел, строго следи за наличността на Жабока, залепен на прозореца в неговата стая.

Идва момента. Тръгвам си най-после, и се качвам на колата; багажа ми е стегнат и е наред. Помахвам с ръка за довиждане ... Чао ...казвам Самуеле и го прегръщам и целувам по косата. Според баща ми дете се, целува само по косата, и то когато спи. Той спазваше това правило цял живот спрямо мен. Не си спомням, почти не си спомням да ме е целунал. На яве. Виж с Юлия и Ирина, внучките му беше друго. Луд беше по тях, особено по първата – по Юлия. На село има една голяма снимка в рамка – на стената. В стаята на майка е. Той и прегърнал Юлия ...тя е на същата възраст, на която сега е Самуел. И двамата са безкрайно щастливи.
Татко се смее от снимката ...нещо рядко за него приживе. Виж като почина майка, ми се яви на 40-сте й, безкрайно щастлив и усмихнат, и на моя протест, че сега имаме мъка, ми отговори – май си и подсвиркваше даже, -Майка ти посрещам днеска! И по тоя начин ме докара, до това дередже, на тоя хал, на който се пържа сега. С тия стихове. За секунди, крия една две сълзи в Самуеловата къдрава детска мека косичка.
И изведнъж, усещам нещо в ръката си. Някаква играчка ми бута. В първия момент си мисля, че това е Жабока. Но не, не е. После се втренчвам. Та това е любимата му играчка “Бисквитеното човече” с което спи и което говори нещо като “ала бала”... или “елА белА”. Най-скъпото му нещо във момента - щом с него спи. Жабока е заминал на заден план. Аз отказвам. Но Ирина, ме побутва щом ти го дава взимай го...да го разходиш до София. Добре казвам само при това условие. Щом сме приятели. И всички сме доволни. Слагам го при мен, на таблото на Хюндая, там има една малка ниша, не знам за какво е, но Бисквитения човек се настанява там като, че ли за него тъкмо е правено и предназначено това място. И до сега си е там.
Скоро пак ще тръгвам при Самуел, отново...и ще бъдем по пътя пак двамата - аз и Бисквитения човек - рицар на едно приятелство между мен и внук ми Самуел, който по време на тази история беше на 3 години и 10 месеца. Роден е на 18 март 2004 година...в 21 век.
И ходи, че не вярвай на проф. Ангел Ангелов, че нямало кристални деца ...
Има брате АНГ, има приятелю - и Анди, и Самуел, и Калина, а и Леон и той са такива. Аз гарантирам.

Милчо КИРИЛОВ

Януари – Септември, 2008 г. Люксембург – София.