автор: jrachev

Нямаше какво друго да направя. Бях й обещал да прочета статиите и да кажа моето мнение по въпроса. Никога не съм смятал себе си за много голям специалст и ми е трудно да разбера, защо околните остават с обратното впечетление. Имам два вероятни отговора на този въпрос.
Единият е просто аз да не разбирам добре, но чрез действията и думите си да оставям погрешно впечатление у околните. Вторият е, че аз наистина разбирам от нещата, с които се занимавам, но просто не го осъзнавам. Трябва да си призная, че високото мнение на заобикалящите ме за мен гали моето самочувствие. Чуствам се като добре отглеждана котка. Хранят ме, галят ме, а аз просто мъркам и с това доставям удоволствие на хората, поради което те продължават да ме хранят и да ме галят. Започнах да чета. Не ми беше особено забавно и затова както си лежах, съм заспал. Преди това бях отбелязъл докъде съм стигнал. След час се поразсъних и се зачудих дали изобщо бе необходимо да отбелязвам, така или иначе не помня какво съм прочел. Сядам и започвам всичко от начало, но отново не мога да се концентрирам. В главата ми нахлуват безброй други мисли, само не и по темата на статиите. Реших, че съм гладен. Извадих от хладилника каквото имаше и си спретнах импровизирана вечеря. Откакто живея сам, всичките ми вечери в къщи са импровизирани. Хапвайки отново се опитвам да измисля нещо оригинално. Не става. Компютърът бучи и пуска успокояваща музика. По принцип ми помага при концентрацията, но днес и тя не върши работа. Започвам да си мисля какво ли ще стане, ако не прочета статиите. Тя ще ми се разсърди... това е неминуемо. Аз не искам тя да ми се сърди, затова ще ТРЯБВА да ги прочета. Може би по-късно тази вечер. Нека поне да залезе слънцето. Много е светло, за да работя сега. Обичам да си върша работата през нощта. Тъмнината ме успокоява. Обичам тъмнината. Обичам да виждам как червеното огънче на цигарата ми светва по-силно, когато си дръпна. Обичам миризмата на кафе посреднощ. Обичам толкова много неща. Дори и себе си... най-вече себе си. Понякога ми се иска да обичам и някой друг. Това са моменти, които бързо преминават и аз отново започвам да обичам себе си, нощта, огънчето на цигарата и миризмата на кафе. Някой път си мисля, че хора като мен са обречени да обичат именно тези неща, а не другите хора. Което правя за околните, го правя заради собственото си удоволсвие. Ако не ми доставяше удоволствие, нямаше да помагам на хората. Все пак статиите лежат вместо мен на леглото и ме чакат. Аз аристократично съм им обирнал гръб и седя на стола. Нека си чакат. Цялата нощ е пред нас. Те поне не могат да се оплачат на приятелките си, че не им обръщам внимание. Не могат да избягат с друг, а дори и да го направят, аз няма да им се сърдя, нито пък ще ме наранят особено. Даже ще направят добре, ако избягат. Ще ме освободят задължението ми да ги чета. На другия ден ще й кажа: “Статиите избягаха с друг. Не можах да ги прочета.” Тя няма да е очарована от този факт, но неуспоримостта му ще й попречи да ми се разсърди. Даже може по лицето й да мине вълна от съжаление към мен, защото отново съм бил изоставен. Но явно статиите не искат да ходят никъде. Сега и аз и те чакаме нощта, за да можем да се отдадем изцяло един на друг. Аз няма да се разсейвам и ще впия поглед към стройната им структура, за да мога да извлека най-добтото от тях, а те може би ще останат доволни. Накрая ще си легна уморен, но доволен. Джазовите мотиви продължават да струят от колонките на компютъра. Само щтракането на копчетата на клавиатурата и светлината на деня развалят идилията. Колко хубаво би било, ако беше малко по-тъмно. Още няколко часа... само няколко часа. А дотогава какво? Остава ми само да седя с гръб към статиите. Не искам да пускам телевизора. Не обичам телевизията. Тя разваля спокойствието на нощта. А днешната нощ ще бъде хубава. Топла и тъмна... като всяка юнска нощ. Бих излязъл на покрива. Там е най-хубаво нощем. Някой път искам да се чувствам като бей. Искам да имам шатра с меки възглавнички по земята. Наргиле по средата на пода. Ориенталска музика и... няколко танцьорки. Искам да се отпусна и да се насладя изцяло на празния момент, в който не се случва нищо. Искам димът да излиза бавно от устата ми и да се чувствам част от вечността, разплула се на меките възглавнички. Толкова много ли искам? Може би да. Изобщо ще изпитам ли някога това чувство на наслада? Май се отплеснах в мечти. Кафето вече се вари. Трябва да си измия чашата от вчерашното кафе. Откакто живея сам пия много кафе, а няма кой да ми мие чашите. Откакто живея сам трябва аз да правя всичко, което не ми харесва. Преди не беше така. Преди можех по-често да гледам звездите и да мечтая. Сега мечтая, за да избягам от нещата, които не искам да правя. Започнах да свиквам с това, че живея сам. Обичам турското кафе. Намирам в него някаква особена романтика. Самата гледка на медното джезве, което къкри на печката изглежда красива. В ерата на бързата закуска всички пият еспресо. Аз обичам да си доставям тези малки удоволствия – турско кафе, кафява захар. Не е кой знае какво, но пък помага при опитите ми да се почувствам част от вселената, в някой празен момент от моето съществуване. Жалко, че кафето свършва бързо. Но все пак откакто живея сам пия много кафе. Не знам защо, но началото на лятото ме натъжава. Обичам го, но то е някак безплътно. Хиляди хора минават като сенки, отиват на почивка, връщат се като почернели сенки. Напускат за седмица или две работното си място, като си мислят, че се махат от забързаното ежедневие и тази мисъл им помага. Всъщност те отиват на едно още по-забързано място. Техните колеги са се наредили като наденички на скара на плажната ивица и се опитват за една седмица да вземат от слънцето това, което не са могли да вземат за една година. След което непрестанно се сблъскват с хора, които никога не са срещали и може би няма да срещнат никога. Излизат, забавляват се, уморяват се, стават на обяд. Всъщност се връщат от почивката малко по-уморени отколкото преди да са заминали. Отново се настройват за живота извън курорта. Остават им мечтите, че другото лято пак ще могат да откраднат малко лъчи от слънцето, тези лъчи които пак няма да могат да вземат за една година. Краят на лятото също ме натъжава. Може би съжалявам, че не съм могъл да се включа в забързаната почивка и кражбата на лъчи. Струва ли си? Не знам никога не съм изпитвал това чувство... да се върнеш уморен от почивка. Дали съм изпуснал много? Може би краят на лятото ме натъжава, просто защото е край? Не знам, това са въпроси, които остават да висят в пространството на моето съзнание, без да имат конкретен отговор... засега. Откакто живея сам, мисля много. Мисля за себе си. Мисля. Гледам как слънцето всеки ден упорито залязва. Оставя след себе си мрачния силует на града. Аз пуша на прозореца и го наблюдавам, чакайки при мен да дойде Царицата на нощта. Тя идва и си отива, като пак ме оставя на това същото слънце, което отново изгрява и залязва. Всичко е така безвъзвратно. Или просто всичко е. Започва да се здрачава. Май ми харесва да живея сам. Отдавна не съм живял не-сам, с някого. Не знам ако ми се случи дали тази самота няма да ми липсва. От друга страна ще мога да споделям вечерите и да гледам с някого друг как слънцето си отива тъжно, че не е успяло да даде лъчите си на хората. Те не ги искат. Те са прагматични. Лъчите не са. Ако бяха, щяха да греят само лятото по курортите. Хората не разбират толкова много неща. Ако разбираха, нямеше да са прагматични. Статиите все по настоятелно ме гледат от леглото зад мен. Може би трябва да спра да съм егоистичен и да им обърна малко внимание. Пък и кафето свършва. Нощта, хубавата нощ, наближава. Нали за това я чаках така дълго. Дано тя да ми донесе спокойствието и удоволствието, което търся толкова време.

* * *

Нощта отдавна е при мен. Прочетох статиите и ги оставих да лежат и да си почиват пред погледа ми. На бюрото. Вече не съм им обърнал гръб и те сигурно са доволни от този факт. Спокойствието също е при мен. Чаках го и то дойде заедно с тъмнината на нощта. Много е хубаво всичко около мен. Мизерията добива весел вид и почти не се забелязва нощем. Тя е като мръсотията на града, която изчезва, когато завали сняг. Може би това е причината да харесвам снега и зимата. Зимата е пълна с очакване. С очакване най-после да свърши. Зимата минава бавно, но е хубава. Зимата дава свежест. Зимата дава почивка, за разлика от лятото. Зимата е тиха и спокойна. Зимата е малко тъжна, но по някак необяснимо весел начин. Зимата е самотна, също като мен, откакто живея сам. Това ли е любимия ми сезон? Не знам, а и не ме интересува. Важното е, че ми харесва. Удоволствието също е при мен, но не това пошлото удоволствие, не вулгарното удоволствие, не удоволствието на масите. Моето лично удоволствие е при мен. Удовослтвието от поетия и изпълнен ангажимент, удоволствието от спокойствието, удоволствието на нощта. Само тя може да го донесе и да го превърне в реално. Иначе то е само мечта, само една химера, която през деня е неосъществима. Започва да ми харесва всичко около мен, а е толкова рано. Слънцето залезе преди малко. Няма да ми липсва. Чусвствам се себе си най-вече през нощта. Понякога си мисля дали няма да е хубаво да живея на място, където има постоянна нощ... съмнявам се. Ще ми липсва очакването, с което преминава денят ми. Чудя се дали някога ще я срещна. Дали ще видя тази, която и през деня ще ми носи това спокойствое удоволствие и всичко друго, което ми дава ноща? Дали ще мога да си говоря с нея така както си говоря сега? Дали ще бъда щастлив с нея така, както съм щастлив сега? А дори и да я срещна, дали ще я позная? А дори и да я позная дали тя ще ме познае? Има толкова много “дали”, за които не се сещам. А дали изобщо ги има? През деня мога да мисля по-трезво, но удоволствието и спокойствието изчезват с тръгването на първите автобуси, със започването на работния ден. Работния ден е бърз и уморителен. Работния ден не се интересува от чувствата на хората. Работния ден съществува, за да се самовъзпроизвежда. Той е като вирус, паразит. Пречи на хората да изразяват истинската си същност. Прави ги нервни, отчуждени, хладнокръвни. Превръща ги във влечуги. Превръща ги в хищници. Превръща ги в животни, които се борят единствено за своето оцеляване в джунглата на града, чакайки да дойде спокойния оазис на нощта, където всеки може да се отпусне, да бъде себе си.