автор: gorski

      Придвижвам се бавно на опашката сред непознати пътници. На съседната опашка зървам за миг почти познато лице. Не, така ми се е сторило.
      Това е актрисата, която изпращаха отвън, преди да вляза в залата. Някаква местна звезда. От виковете на шумната групичка изпращачи се досещах, че заминава за Холивуд. "Покажи им класа!" - викаше един. "Разбий ги!" - добавяше друг. Ето, тя и сега се обръща към стъклената стена и им маха с тънката си изящна ръка.
      Сега чувам гласа й. Той също ми звучи познато, като че ли вчера съм го слушал. Нищо чудно - нали гледах разсеяно тукашната телевизия, докато си стягах багажа.
      Поглеждам пак към съседната опашка. Погледите ни се срещат за миг, но отлитат като чучулига след изстрел. Къде, къде съм виждал тези тъмнозелени очи, тази матова кожа на лицето? Матова, но не от кварц, а по рождение. Кестенявата коса, вълнисто разпиляна по раменете?
      Тя отново поглежда към мен и в този поглед блясва нещо, което си има своя предистория. Нещо посипано с борови иглички и шишарки, замрежено с рехав нисък облак в планинска ливада. Пред скенера служителката й се усмихва, но не служебно, а с някакво възхищение. Тя също се усмихва, казва нещо...
      Чакай! Това не е ли Башка? Онази Башка, от далечното планинско градче. Бях там преди доста години - да събирам материал за дипломната си работа. Тя беше на четиринайсет години, а аз десетина години по-голям. Пишех за диалекта и традиционното облекло на хората от този край. Православни християни в ъгълчето на Полша.
      Седяхме в единственото кафене в центъра и чакахме Аня, братовчедката й, която щеше да ме води в музея, в църквата... Местните младежи минаваха по няколко пъти край витрината, за да видят как Башка пие кафе с някакъв чужденец. Тя ги гледаше надменно.
      После ме заведе у тях, в малката дървена къщичка, остави ме за малко сам в едната стая, а тя трополеше в другата. После вратата се отвори и тя влезе тържествено. Беше се облякла в местната народна носия. Така изглеждаше по-зряла, пък и решително по-хубава. Предполагам, че съм я гледал възхитен. Обясни ми подробно детайлите на своята премяна, спомена за обичаи, говореше ми на диалект и се заливаше от смях, когато се опитвах да повторя думите й. Запяваше ту една, ту друга песен, без да ги довърши, а аз я гледах право в очите - учуден от гласа й, от детинския й порив да ми се покаже в чужда светлина, да я забележа.
      - Но вие утре ще си заминете... - въздъхна неочаквано.
      - Да те взема ли с мен за консултант? - пошегувах се, но тя не се засмя.
      - Не съм била дори в Краков. А вие били ли сте? А в Прага били ли сте? А във Виена? О, божичко, били сте в Прага?! Толкова искам да обикалям света!
      Беше вече полутъмно, когато дойде Аня и тримата тръгнахме към хотелчето. За по-направо - през ливадите. Мъглата се стелеше между копите сено. Башка мълчеше, защото думата бе взела устатницата Аня. Изнасяше ми лекция по етнография. Слушах разсеяно.
На другия ден двете ме изпращаха на автогарата. Внезапно Башка се разплака - беззвучно, само сълзите й рукнаха като летен дъжд от малко облаче. Изумена от необяснимото й поведение, Аня я успокояваше, подаде й кърпичка:
      - Башка, какво ти стана? Не плачи. Хората гледат.
      Башка дори не бършеше сълзите си, остави ги да текат на воля.
      - Господинът... е бил... в Прага - изхлипа най-сетне. - И си заминава...
      А "господинът" вече беше стъпил с единия крак в автобуса и махна със свободната си ръка. Шофьорът беше чакал само него и веднага даде газ. Обърнал глава към стъклото, дълго гледах заоблените хълмове. Тъмнозелени хълмове, покрити с бор и бук. Знаех си, че няма да се върна никога тук.
      Актрисата, а може би певицата преминава през скенера за метални предмети, униформените подчертават с усмивките си, че вършат проверката съвсем формално, пожелават приятно пътуване на известната за тях (вероятно от малкия екран) звезда.
      Преди да мине през изхода с мигащия надпис "Лос Анджелис", Башка се обръща и приковава зеления си поглед в мен. Вече не се колебае: разпознала ме е. Аз се опитвам да се усмихна, но не мога, сигурно на лицето ми се изписва някаква гримаса. И понасям застиналата маска към изхода с надпис "София".