автор: apostolicia

“Боже, Ти който си на небето, да се свети името Ти, да бъде волята Ти, както на небето тъй и на земята… “
Устните й продължиха да помръдват, изричайки думите на вечерната молитва, но умът й беше зает с друго.
Всяка вечер, докато благославяше трапезата с чело, опряно на сключените за молитва длани, пред очите й се вихреха картините. Сякаш клепките й бяха екран и щом се спуснеха, очите й – мощен киноапарат, започваха да прожектират сцени от живота й. От живота й преди Този Живот.
“Какво направи с мен, Господи! Какво ми позволи да направя със себе си?!” – беззвучно редеше наум, докато устните й изричаха “...и не въведи нас в изкушение…”
Години минаха. Изсъхна. Спари се. От някогашната пищна красавица остана суха тояга, на която се вееше като парцал вечната й черна рокля. От някогашния й кръшен смях остана сухо скрибуцане като църцорене на пресъхнал извор. От някогашните й звездни очи, останаха само мълниите, с които стряскаше доведените си деца и те, от страх да не ги вкамени с поглед, не смееха да престъпят думата и волята й.
Цвета беше кралица. Висока, източена, с една буйна коса – само да заровиш пръсти в нея и да я галиш, галиш. С едни лъчисти очи, дето все засмени бяха. Събираше погледите с походката си, където се появеше, все беше добре дошла, по нея въздишаха всички.
И тя ги огря до един. Какво, що – вече нямаше значение. Отдавна отмина времето, когато търсеше оправдание и обяснение.
Че родителите й бяха строги – така си беше. Държаха я изкъсо, не я пускаха да излиза, не я пускаха да преспива у приятелки или да ходи на екскурзии с класа. У тях думата обич не се споменаваше често, даже така, като се замислеше, май изобщо не се споменаваше. А Цвета имаше нужда да бъде обичана. Все едно й беше дали е вярно, важното да й го казват, непрекъснато да й повтарят, че я харесват, че я обичат. Вкъщи все не беше направила нещата както трябва, все нещо бъркаше, все в грешка беше. Беше готова да се омъжи за първия желаещ, само и само да се махне от задушаващата обстановка, от вечните препирни между техните, от напрежението, от безлюбовието. Само че желаещите тялото й се оказаха далеч повече от желаещите я за съпруга. Така и не се появи готов да сподели живота си с нея. На 16 забременя. Той обаче си търсеше дребна жена, не върлина като Цвета. Идеалът му бил такъв, години след това го срещна в супермаркета – вървеше с едно миньонче:
– Намерих си дребен идеал! – похвали й се.
– Ми то каквито хората, такива и идеалите им – натри му носа тя, но това не я удовлетвори.
През ум не й мина да роди детето му. Дори не го извести, че е бременна. Беше на 16, трябваше да завърши училище, трябваше… как щеше да съобщи на техните… Причини, причини – хиляди си беше намерила. Докато и себе си намери - сама и разчекната пред някакъв чужд човек с хладни ръце. И с непоносимата болка. Но желанието да бъде обичана не беше отминало. Не беше и след втората, нито след третата визита при доктора.
- Ех, че си плодовита, Цвето! – кореше я той. – Ми взимай мерки, де! Утре ще поискаш деца, ма няма да има.
Така и стана. Най-после се яви в живота й принцът. Онзи с розовия кон. Дойде, взе я, направо я омагьоса. За има-няма пет месеца вече бяха женени. След по-малко от три месеца тя му съобщи прекрасната новина – щяха да имат бебе. Да, ама Стефан не намираше нищо прекрасно в тази новина. Нямаха жилище, даже свястна работа нямаха. След колосален скандал същата вечер той отсече – “Махаш го!”, излезе и се върна на четвъртия ден, докато тя беше на работа. Цвета го завари вкъщи с някаква жена. Вцепени се на вратата.
И загуби бебето. А така го искаше. Първото, което искаше. Вече нямаше какво да я задържа при Стефан. Тръгна си, а той не я спря. Вече и деца не можеше да има.
С годините Цвета почна постепенно да се затваря, да помръква, да тъмнее. Лицето й стана восъчно, строго. Намери упование в Бога и се молеше денем и нощем, но покой не намери, опрощение не намери.
Намери обаче Страшимир. Колкото му беше страшно името, толкова беше кротък той. Намери го в църквата. Той идваше да пали свещи за починалата си жена, тя – да се моли. Събраха се. На него му трябваше жена, която да се грижи за двамата му сина. Тя прие предложението му с ентусиазъм, смяташе, че ще може и чуждите деца да приеме в сърцето си. Грижеше се за тях, отгледа ги, възпита ги. Но никога не забрави, че не са нейни синове. Страшимир също. Каквото и да направеше, тя никога не можа да измести мъртвата му жена от сърцето и от съзнанието му. В началото я болеше, плачеше нощем, страдаше. После се научи да го приема философски. Съвсем се съсухри. Съвсем потъмня.
- …и прости нам греховете, както ние прощаваме на длъжниците си! – измърмори и скришом обърса сълзата, която другите отдаваха на религиозен възторг. – Амин! И внимавайте с кашата, гореща е!