автор: dany_super

Големият дъжд промени всичко.
Седмица някъде преди да се случи това Майката казваше, че имала лош сън, много лош сън, който я карал да се буди посред нощ ужасена и задъхана, но сънят винаги успявал да се изплъзне изпод клепачите и, всеки път щом ококорвала очи.
Казваха и Майката, защото беше толкова стара, че никой не помнеше името и, нито пък знаеше броя на годините и, включително тя самата. Беше достолепна четирийсет килограмова старица, с лице с цвят на изсушен пергамент и странни, неразбираеми татуировки на двете бузи. Хората в градчето я уважаваха и малко се бояха от нея. Когато на неделната литургия Майката нетърпеливо прекъсната скучната проповед на отчето и с ясен глас заяви, че над града тегне нещастие, повярваха и всички, защото всички си спомняха как със същия ясен глас преди година -две рече, че на оня, там, в столицата, в двореца му остават някакви си дни живот и царуване, била го сънувала, и тогава всички и се смяха, и тайно я сочеха с пръст, но това не трая дълго. Разказа за съня си в понеделник, а в петък главата на мохарха вече се пулеше отрязана и безока от един балкон на двореца, а площада пред самия дворец се казваше вече "Република", и комунистите бяха дошли на власт.
Хората се прибраха по домовете си омърлушени и сприхави, и зачакаха. Не се наложи дълго да чакат, в сряда точно щом сирената на фабриката за консерви зави, сигнализирайки, че е време за обедна почивка, и стотина гладни работници бързо се отправиха нъм столовата, изведнъж земята под краката им се разлюля, забуча, хората се спряха вкаменени, неспособни да реагират, от небето насред полет падаха птици, вече мъртви, с изпръснали очи, слънцето стана мръсно жълто, замята спря да се тресе, и изведнъж заваля, не, рукна, не, изсипа се огромно количество вода, от водата не се виждаше нищо, водата нямаше цвят и мирис,но имаше някаква ужасяваща плътност,която объркваше сетивата,спираше въздуха, караше те да ослепееш… И всичко това се случваше тихо, разбирате ли, сякаш плътността на водата поглъщаше всеки шум, и това беще най-страшното. Хората отваряха усти да закрещят, а не издаваха и звук, самият дъжд падаше безшумно, за градчето беше дошъл Апокалипсиса...
Дъждът спря така внезапно, както беше и започнал, спря без предупреждение, без да намалява. В един миг целия свят се давеше под струите му, в следващия вече бе спрял, хората отново чуваха и говореха, и видяха, че от града им почти нищо не е останало, нямаше я сградата на градската управа, фабриката липсваше, нямаше я църквата, както и повече от половината къщи, и повече от половината население. Сега останалите живи жени отвориха усти, и заоплакваха мъртвите си, и толкова голяма бе мъката им, и толкова много, че самото Слънце се скри зад облак, и остана така скрито дълго време. А къщата на завоя на реката стоеше непокътната, и неколцина от жените я забелязаха, и лицата им черни от мъка, сега чернееха от ярост, чернееха от бяс, и жените, полудели от скръб, и с ноздри, разтворени в предчуствие на миризмата на кръв, тръгнаха като стадо зомбита към къщата и, мъжете, уплашени от тях заотстъпваха, и им правеха място, и жените мърмореха под нос проклятия някакви , и никой не се опита да ги спре, трябваше им виновен някой за сполетялото ги нещастие, и го бяха открили, ето я, тя е виновна, курвата, белязаната, нямата, рижата, дето им отмъква вече толкова години мъжетем тя им докара този потоп, но стига толкоз , и нашето търпение има край, и вече наближаваха къщата и,курвенската и къща, когато верандата се отвори, и се показа тя. Рижата и коса, както обикновено, пристегната в грижлива прическа, облечена с пенюар, носи в ръцете си черна кожена чанта. Жените се спряха, плахи, за първи път я виждаха, тя беше красива, и …някак чиста, и излъчваше доброта, и плачеше, и те и направиха място,и я пуснаха между себе си, мъжете от долната страна на улицата мислеха, че това е краят и, някои свалиха шапки и се прекръстиха, а тя отвори черната си чанта, и оттам вадеше пари-хартиени, и златни, и сребърни, и бижута вадеше, и вървеше напред проститутката- светица, и раздаваше спестяванията си, и помагаше на нещастните хора в този нещастен градец да се опитат да запоичнат живота си отначало, и после се спря, свлече се на мастото на църквата, и вдигна нагоре ръце, към небето ги вдигна, и остана така цели сто дни, безмълвна статуя на болката и отчаянието, и никой не можеше да я мръдне оттам, и след сто дни, вече не слаба, а мършава се надигна, падна, защото беше забравила да ходи, запълзя и с пълзене се добра до къщичката си, легна в леглото си и не стана следващите сто дни, и не прие никого,и почти не ядеше, и мъката на целия град нейна собствена,и умря заедно със всички умрели по време на Големия дъжд, и после дойдоха в къщичката и неколцина жени, и не си тръгнаха оттам, докато не я склониха да идва на черква, и я наричха благодетелко наша, и и целуваха ръка, и деца на нейно име кръщаваха, и два пъти дори тя самата стана кръстица, и на черква редовно идеше, и пак запчна да приема мъже, и така минаха години, Продавачката на любов като че ли не остаряваше, клинети и станаха онези момченца, дето преди години с камъни бяха натрошили прозорците и, и техните синове също, и имаше в тази жена някаква магия, която не и даваше да остарее, която я првеше да не е покварена,и мъжете не я разбираха тази магия, но и се подчиняваха, и тогава се заговори, че в градчето щял да дойде Той.
Всички знаеха името му, но го неневиждаха, и затова му даваха други имена- наричаха го Звяра, Вожда, Ястреба, Окото, Него, но най-разпространения му прякор си остана Той.Той, мъжът с хилядите имена, мъжът, дето не го лови куршум. Мъжът, който както разправяхя сам обезглавил Монарха, Той- сегашния господар на Републиката, тук, в нашето градче? Абсурд!
Но беше истина, Той беше дошъл в близкия курорт да лекува нервното си неразположение с минерална вода, и естествено беше чувал за градчето ни, пометено от Големия дъжд, но аз мисля, че Той дойде при нас, воден от съдбата си.
Никой не се учуди, когато огромната правителствена кола, вишнево червена, а не черна, спря огромната си муцуна, вдигайки стълб от прах, пред къщичката на завоя на реката. Не си и помислхме, че славата на Продавачката на любов може да остане неразнесена из цялата страна, още повече след благоденствията и след Апокалипсиса, новините се разпространяваха бързо, някои даже имаха в домовете си чудновати правоъгълници от дърво, дето онази сила, караща малки стъклени клъбца да светят, кара тях да говорят и пеят, но чак самият Той да чуе за нея...
Беше вече дошло онова време от деня, когато той още не си е отишъл, но неговата сестра,нощта, вече идвала, и докато се прегръщат за няколкото минути, докато са заедно, Той слязъл от колата, с едно кимване на глава отпратил свитата от охранители, свалил шапката си, и влязъл. Бил достолепен седемдесет годишен мъж, косата на главата му още била с цвят на гарван, а и с потентността нямал проблеми,последната му засега жена била по-млада от него с четирийсет и една години, и само преди месец била родила. Детето, разбира се умряло, както това се случвало вече единайсет пъти досега, и той бил бесен от гняв, вече бил разбрал, че със смъртта му ще рухне една цяла империя, защото в нея нямало да се влива струйка свежа негова кръв. Какво ли не бил опитвал-лекарства, баяния, магии, терапии, нищо не помагало-децата му мрели като добитък по време на суша, а Той сменял жените си, биел ги, ругаел като обезумял, напивал се, подлагал се на диети, които убивали тялото му, но нищо не помагало. Сега бил дошъл тук, при тази прословута жена да се позабавлява, та дано в пламъка на страстта, пламъкът на болката му се успокои. Тя го срещнала на вратата на верандата, така както вече петдесет години посрещала мъжете, идвайки при нея, за да получат нещо, което собствениет им жени не били в състояние да им дадат. Никой не знаел как, но тя им давала Любов, и всички знаели, че парите, които оставяли на шкафчето и са мизерна сума за онова блаженство на духа, което им дарявала. Кимнала му с глава и той я последвал в полумрака на стаята, кочто била абсолютно празна, имало вътре само едно кръгло легло, застлано в сатен с цвят на праскова, голямо огледало лявата стена, и едно нощно шкафче. Подът бил застлан със свежи цветя.
За първи път косата и не била прибрана в прическа и огнен водопад се стелел по гърба и, не го гледала в очите, когато му подала чашата с вино, но ръката и не трепнала и Той оценил това, дръпнал я властно към себе си, разкъсал ризата и, и тя му се отдала, отдала му се по всички начини, кито била научила от годините практика, отдала му се , но не като порочна жена, а като девственица,и Той осъзнал това, и и отговорил с поведение, достойно за девица. Скоро въздухът около им трептял наелектризиран, пердето на прозореца се местело, сякаш от неспокойна въздишка, а навън нямало вятър, те се любели пак, и пак, и пак, и когато зората надикнала в стяата Той спял на леглото и, първия мъж, на когото тази чест била оказана, а тя гола и стройна в средата на стаята се облвала с вода от един тас, стъпила направо на пода,после още мокра, коленичила до леглото, извадила изпод дего една чанта, същата, от която преди години вадила пари и скъпоценности, същата, с която преди петдесет години била дошла в градчето, извадила оттам бяла рокля, от която се носел лек мирис на мухъл, облякла я, била спокойна, от вазата на на шкафчето извадила нож, ръката и се сключила около него, устните и се изкривили в суха гримаса, нещо в гърлото и изскърцало от почуда, защото гласът, който тя насила държала заключен половин век, излизал навън, искала да извика, но само прошепнала "да", Той отворил очи, втренчил се в нея, но не помръднал, вцепенил се, познал я, познал роклята, видял странните и котешки очи, и разбрал, че е дошъл тук да умре...
"Да" прошепнала тя и вдигнала високо ръка, и замахнала, и ръката и с ножа потънала в тялтото му, и това "да"било за него, онова" да", което тя така и не могла да произнесе преди петдесет години, когато Той не дошъл на сватбата им, а я оставил сама и невярваща пред олтара, едва шестнайсет годишна, а сега тя вдигала и спускала ръка, докато сватбената и рокля не станала червена, и чак след това заплакала, плачела за себе си, за погубения си живот, плачела и за него, за единствения мъж, който някога била обичала, за неродените си деца плачела, за това, че Той избрал въоръжената борба и политиката вместо нея,плачела, защото една идея и отнела правото да бъде щастлива, плачела и му говорела, казала му всичко, което искала да му каже през тези петдесет години, после го взела в ръце, замилвала косите му, челото му, целувала го навсякъде, наричала го с имена,които сега измисляла за него, и продължавала да му говори, когато охранителите му разбили вратата на стаята и влезли вътре, говорила му,и когато чула как някой зарежда пистолет, не се уплашила, не спряла, била чакала този миг толова години, този миг на абсолютно единение, този миг, който бил само негов и неин, този миг...