автор: Gargabela

Ако хвърляш камъни
по отражението
в блатото,
дали ще нараниш
Луната?
Кръгчета болка,
разливащи се в тишината.
Винаги повече боли
от ръката
на приятели.
Далечното гнети
и ражда демоните
на мъст и омраза.
Заключена врата
може ли да спре
на разрухата
гадката зараза?
Даже непрогледното
Новолуние
не може да ни скрие,
когато сме беззащитни
и голи.
Протягаме слепи ръце
в тъмното.
Пръстите ни
за капчици живот
молят.
И сънуват жабите,
че някой ги превръща в принцеси.
Принцовете на духа
в този свят от бетон,
къде са?
Чертаем граници
с кръвта
от разбитите си устни.
Жадни за любов,
когато почука...,
отказваме
да я пуснем.
И отново хвърляме
камъни
по отражението
на Луната
в блатото,
в което сме превърнали
живота си...
А тя е все така чиста,
недосегаема,
далечна
и непозната.