автор: kristi

Никога, мила моя,
никога не забравяй
онзи мъжкар с дните,
които се разстилаха
по мостовете към залезите,
изтръпваха ви,
подаряваха се
в пакетчета тишина,
разчитаха знаците
на малките лудости –
бялата боя на облаците
и изгребваха съвършенството,
за да има сезон за кокичета.
Оплитаха се –
безкрайни и вероломни коси
на лято,
потънало в кладенци,
хлопнало вратите
пред всичките драскотини
и ослепяло пред
религията – наранена душа,
за да няма напукани сънища.


Хубава си!

Каза го и прегърна въздуха,
за да я запази.