автор: dany_super

Името и беше Емилия, но никой не я наричаше така, пък и тя самата нямаше нищо против да остане без него.
Беше едно от нещата, които родителите и и бяха завещали заедно с луничките около носа и леко хлътналите рамене, без да я питат иска ли да прекара в тяхната компания целия си живот или не. Всички я наричаха Продавачката на любов.
Появи се в града заедно с една буря година или две след като комунистите с кървав преврат успяха най-накрая да се доберат до властта.Казваха, че го правят в името на народа, но никой, разбира се не им повярва. Дъждът с немилостивите си водни камшици шибаше земята с такава сила, сякаш самата Пресвета майка беше решила заради едничкото си чедо да издави със сълзите си цялото грешно човешко племе. По- суеверните се прибираха в домовете си, палеха свещи и проснати ничком, със задници, смешно щръкнали към небето, се молеха на Бог да им прости. И точно когато небесните ангели се надпреварваха кой по- оглушителни гръмотевици да метне върху лицето на тази грешница, земята,и когато въпреки ранния следобеден час беше вече тъмно, пробивайки дебелата пелерина от дъжд, в средата на главната улица, съвсем близо го сградата на градската управа, като в картина на смахнат се появи едно видение, което с набита в раменете глава бореше небесния гняв, спираше се за секунда и отново продължаваше обречния си поход.Чак, когато падна по очи (привиденията просто не падат), от сградата на градската управа изтичаха двама мъже и внесоха мокрия черен вързоп. Вътре, на колебливата светлина от една газена лампа видяха, че привидението всъщност е жена, момиче по-скоро, облечено в черна вълнена рокля (вълна? през август?), наметнато с черен шал и здраво, сякаш от това зависи живота му, стиснало в ръце овехтяла пътна чанта, също черна.Свестиха я като единия от мъжете, пазач някакъв в градчето, я беше изправил до положение полуседнала и я стискаше ритмично през чупливо крехкия кръст с такава сила, че се потеше, а другия(самия кмет) му помагаше, правейки нищо.Усилията им се увенчаха с успех, защото тя пое дъх колебливо в началото, на алчни глътки после, изплю малко вода и отвори очи.Добра работа, рекоха си и тъкмо се канеха да и се накарат едно хубаво, задето е тръгнала сама в това дявоско време, и въобще знае ли къде отива, когато неизречените думи онемяха в устите им.Видяха очите и. Котка, помисли си единия, пантера, прошепна пресъхналото гърло на втория.Странни очи имаше новодошлата-зелени с вертикални ивици, които сякаш пробиваха дупки надълбоко в душата ти и виждат неща, които ти самия не искаш да виждаш.Отказа да говори, остана няма при кавалкадата им от въпроси, и точно, когато решиха, че освен няма е и глуха, тя протегна птицеподобната си бяла ръчица към масата, и тъй като там освен листа и перодръжка нямаше нищо друго, двамата мъже разбраха, че тя иска да им напише нещо. Пое внимателно листа и след двеминутно скърцане , все още мокра и изплашена го върна с трепереща ръка на пазача.Пазачът,който познаваше по зездите какво ще бъде времето, но непознавайки буквите, го връчи на кмета. Върху листа зеленоокото привидение беше написало с букви ситни като бисер и толкова красиви
"Моля, помогнете ми, родителите ми са мъртви", и заплака.
Така Емилия остана в града ни, мълчаливо, както беше дошла. Говореше се, че пазачът бил казал, че черната чанта, дето така здраво стискала била пълна със златни монети, и с тях си купила къщичката, онази малката, там, дето реката прави завой. Други пък твърдяха, че сам кмета се възползвал от нейните услуги, и толкова му се усладила тая работа, че и дал заем. Аз обаче знам, че в градчета като нашето, в мъничките градчета слуховете са нещо тъй естествено, както и самото дишане.
Продавачката на любов бързо стана любимка на мъжете от градчето, нещо повече, стана тчхна галеница… Жените обаче, бяха съвсем друга работа. Малко време им трябваше , за да разберат каква точно е новодошлата. Не надахоха писъци и врява, не заоплакваха съдбата си, не хокаха мъжете си, не. Една неделна сутрин обаче къщите около завоя на реката осъмнаха събудени от силен кристален звук, който се повтаряше пак, и пак, и пак. Около къщата на продавачката на любов се бяха строили като на военно сражение десетина хлапета с велосипеди, и като по команда обстрелваха прозорците на къщата и с камъни. Тя се появи на верандата, невъзмутима и мълчалива както винаги, и стоя там докато хлапетата не се умориха да мятат камъни.Не помръдна даже, когато един камък се вряза в дясната и скула, малко под окото, просто стоеше там, елегантно облечена, с изрядна прическа, нищо, че беше едва шест сутринта, стоеше и наблюдаваше хлапетата, а те, насъскани от майките си, мятаха камъни, сякаш от това зависи отиването им в Рая. Мятаха камъни и се правеха, че не я виждат, но когато това мълчаливо привидвние с изрядна прическа и огнен цвят на косите започна и да се усмихва, нервите им не издржаха, яхнаха велосипедите си, и отпрашиха, бълвайки ругатни, а тя, все така усмихнтата, влезе у дома си и се зае да вари чай.
И никак не се показа изненадана, когато след около час (в малките градчета това е предостатъчно време) странна процесия спря пред дома и. Десетина бащи, стиснали здраво по едно момчешко ухо в ръка, застанаха почтително до оградата и чакаха да бъдат забелязани. На хлапаците им се наложи да произнасят думички като "Извинете госпожо", "Не знам какво ме прихвана" и други такива, наложи им се също така цяло лято да дават от джобните си пари, но след два дни прозорците в дома на Продавачката на любов се усмихваха с нови стъкла, и доколкото си спомням никога повече не се наложи разгневени бащи да дърпат яростно нечии момчешки уши.
Така бунтът на майките в градчето беше потушен мълчаливо, а жените с учудване забелязваха нечувани промени у мъжете си- изчезваха един по един грозни навици-в градчето като цяло се чуваха вече по-малко псувни, имаше по-малко сбивания, и в неделни следобеди голяма част от мъжете се къпеха, бръснеха, слагаха нови дрехи, да, да, точно тези, с които сутринта бяха ходили на църква, и един по един, в точно определени часове се оправяха в посока завоя на реката...
Жените май нямаха нищо против, защото всяка умна жена предпочита да има у дома един окъпан и ухаещ на сапун мъж, отколкото воняща на пот свиня, това е ясно. Не че я обичаха, не, но свикнаха с присъствието и, не го коментираха и така живееха добре.