автор: kukuman

    Пътувах си един ден в автобуса и си слушам музика. Градски транспорт, идеали разни – хора много. Седях си там кротък и един по един си ги оглеждах.
    Гледам си аз гледат си ме и те. На най-задната седалка, както винаги седяха младите. То не че аз съм кой знае колко стар де, но все пак обичам да си ги наричам „децата” или младежта. Та точно на тези седалки имаше момче и момиче. Ама сладури от всякъде. Не правеха нищо „неприлично”, просто си седяха там прегърнати. Много се радвах на такива деца, ех любов да има. Гледах си ги и им се радвах. Така както бяха поседнали, легнали един в друг, много ми приличаха на моя приятел „моряка”, ако си го спомняш. Това там момчето и чужденеца на плажа дето ти разказвах. Сещаш се нали? Та по начина, по който бяха седнали ми напомняха точно на тях, само и вода да имаше. Нещо ме смущаваше в цялата обстановка, но не знаех какво бе то. Не обърнах внимание и продължих да си гледам хората и да всявам смут. Не целях да ги смутя де, просто си ги гледах. Бях си сложил „розовите” очила и виждах розово и хубаво. Толкова ми беше хубаво, че направо исках да сляза от автобуса и да отида на плажа. Е привечер беше но водата сигурно щеше да е топла още. Пък и беше красиво, залеза беше близо. И точно, както си гледах слънцето, то започна да ме заслепява. Така ми просвети очите, че започнах черни петна да виждам. Премигнах два-три пъти като влюбен и започна да ми се избистря погледа. Малко по малко пак си виждах цветовете. Но пък като поглеждах към двамата сладури пак ми чернееше нещо. Беше ми странно, погледна към шофьора – всичко е наред, погледна към децата – черно петно. Гледам си и си мисля, че остарявам и очила ми трябват. Ама както гледам, така не виждам че не е черно петно, а човек. Свил се на седалката, сложил черната качулка и седи. От пръв поглед ще кажеш че някой чантата си е забравил. Ама стоя и го гледам, и пак си мисля, че е черно петно. Чудех се, къде ръце, къде крака, кое как е сложило. И се е троснало там, момче ли, момиче ли, Господ го знае – човек. Навигатора на автобуса проговори и ме секна „ ... ще пътува без спирка до паметник Дяволска Скала.” Съществото, наречено Черна точка, от мен се размърда. Погледна към навигатора, погледна през прозореца и седна като привиден човек. Ех, беше момче. Ама имаше един такъв поглед прозрачен, направо виждах през него. И всичко, което виждах беше само черно. Нямаше пламъка в очите, нямаше онова отражение на слънцето, което другите хора имаха. Изглеждаше тъжен, мускулите по лицето му не трепваха. Все едно от моргата излязъл. Направо ужас. Напрегнах се да чуя за какво си мисли, както при Моряка, но уви. Явно не съм супер герой и не чета мислите на хората. Продължавах да го гледам момчето и ми ставаше тъжно и на мен. Какво ли му се е случило не знаех, а много исках да разбера. Исках да ми се случи нещо, като с Морячето, дано да е щастливо момчето! Но сега точно, това момче в автобуса ме притесняваше. Нещо се случваше с него и аз трябваше да знам какво. Спрях си музиката и се вгледах втренчено в него. Свалих си и очилата и го гледам по-настоятелно и по-настоятелно. Тогава той забеляза, че го гледам, загледа ме и той. Усмихнах му се леко и чаровно. А той, пое въздух вдигайки рамене, извъртя очи, поклати глава и изпусна въздуха си. Започнах да го гледам с недоумение и пак се чудех какво му има. На повечето нормални хора, като им се усмихнеш, ти се усмихват и те. Замислих се дали съм вложил достатъчно чар в усмивката си. Обърнах се и се загледах в едно момиче, тя ме погледна, усмихнах и се, и тя ми се усмихна. Значи всичко в мен си беше наред, нещо си му имаше на момчето. Пак него си гледах. Вече се виждаше ясно, а не като черно петно в тълпата.
    Очите му бяха пълни със сълзи. Една по една се спускаха по лицето му. Мъката течеше от очите му и пареше лицето му. Беше някак си жалка гледка, но от друга страна и го съжалявах. Никой не не знае какво тежи на сърцето на другия... Винаги съдим хората по това, което виждаме отвън а много рядко се опитваме да погледнем вътре в душите им. Определено това момче имаше много да разкаже. Всичко което можех да направя беше само да го гледам. Да го гледам и да се мъча да разбера какво му има... Така гледайки си го времето беше минало. Навигатора на автобуса пак проговори и каза „Следваща спирка: Паметник Дяволска скала”. Чувайки това момчето веднага заяви спиране на автобуса. След секунди автобуса спря. По принцип ако пътуваш през деня на тази спирка слизат ужасно много хора, туристи, искащи да видят скалата вцепваща се морето. Единственият, който щеше да слезе тук бе момчето. Изправи се бавно, дръпна качулка надолу, и застана до вратата. Сърцето в мен се разтуптя, ама така лудо се разтуптя сякаш нещо ще ми се случи. Не знам защо, първично и инстинктивно слязох и аз от автобуса, веднага като спря. Исках да последвам момчето. Мислех си, какво ли ми е работа да се намесвам в живота на някой, на когото дори и „здрасти” не съм казал. Какво ли би си помислил той, че съм луд може би. А какво си мислех и аз самият? Какво толкова можеше да се случи. Та може дори и да е закъснял турист, или просто иска да поседне да погледа залеза. Разочарованието че слязох от автобуса взе да наплива в мен. Завъртях се за минута. Извадих дъвка от джоба си и задъвчах нервно. Почти бях и забравил за какво съм слязал. Тогава се опитах да намеря момчето. Обиграх с поглед местността, нямаше го по пътя за скалата, нямаше го никъде по магистралата. Изпарил ли се беше, се чудех и го мярнах в горичката до пътя към скалата. Той явно не бе усетил, ч и някой друг е слязал от автобуса, защото вървеше смело напреди не се обръщаше. Имах чувството че вече е минал по този път един път. Вървеше смело напред сред шубрака и дори не се поспираше. Беше ме страх да го последвам навътре в гората. Тръгнах по пътя за туристите. Вървех и леко тичах, че ако случайно той има кратък път, аз да мога да стигна на време или пък първи. Вървях натам и не не знаех защо го правя. Нещо от вътре ми казваше, просто че трябва да го направя. И аз нали един доверчив на вътрешни гласове тичах та се не спирах. Падащото слънце пареше лицето ми, очите ми горяха, но и заслепен пак тичах. Стигнах там, май на време. Поогледах се, нямаше никой, реших да се скрия до едно от малкото там дървета. Седях си зад голямото дърво и си чакам. Момчето не идва. Започнах да си мисля, че е малко диво тийнейджърче, което ще прави някоя глупост в гората, или просто е имало среща там. Събрах си нещата и хайде да си ходя, гледам го седнал на ръба на скалата. Изтръпнах целия. Ако падне и свършено е с него. Отдолу скалите бяха остри, а водата безпощадна. Измъкнеш ли се от скалите, вълните щяха да те довършат. Побиха ме тръпки от цялата гледка и даже малко се вцепених.
    Стоейки там вцепенен и чудейки се, какво ли ще се случи с мен, ако падна, видях, че момчето се е изправило. Стои изправено и гледа към някаква снимка. Чух, че и плаче. Беше ветровито, все пак на брега на морето, висока скала и бе нормално, та слуха ми беше приглушен. Държеше снимката, вятъра вееше сълзите настрани, а той я гледаше и се люлееше напред назад. Помислих си, че ще падне, исках да извикам. Но нали се бях вцепенил, думи не излизат от устата. И по-добре, че не викнах, а ако го стреснех и да падне... какво щях да правя. Стоя вкопчил поглед в него, жега, но аз треперя. Не ми беше студено, нито тръпки ме побиваха, усетих че момчето иска да сложи край на живота си. Започнах да дишам все по-дълбоко и по дълбоко, опитвайки се да успокоя сърцето си и треперенето. Мислех как да го спра как да го повикам че да се обърне а не да се стресне. Защото очевидно беше много разстроен. Разкъса снимката на малки парчета, събра ги в дланите си, доближи ги до устните, сякаш искаше да целуне вече разкъсания облик. Бавно протегна ръце напред към пропастта. Разпери длани и извика „Сбогом, сбогом любов, сбогом свят”. Стоеше там с разперени ръце гледайки надолу и плачейки. „Спри” – се измъкна от моята уста. Дойде точно, като навреме. Обърна се той и ме погледна – „Кой си ти? Остави ме! „ . Опитах се да му кажа, че случайно съм тук, че се наслаждавам на залеза, но той ме бе забелязал в автобуса. Явно беше физиономист,а може би пък го бях гледал твърде много. Е каквото и да беше сега пак го гледах, може би и по-настоятелно от преди. Той ме гледаше, цялото му лице бе мокро, целия трепереше и не знаеше къде се намира. Виждах колко е объркан, четех мъката в очите му. Още седях вцепенен и не знаех какво да направя. Веднага в съзнанието ми попада мисълта „А ако бях на негово място?”. Настина, за секунда взех да се поставям на негово място, дали щях да искам някой да ме разубеждава, ако бях решил да скоча от скалата. Побиха ме тръпки. От тях или нещо друго се по съвзех, направих крачка напред. С моята крачка той отстъпи крачка назад. Не говорех. Просто стоях и го гледах, дълбоко в себе си се надявах да кажа нещо, че да го разубедя. А какво толкова му се бе случило. Може би ако знаех щеше да ми е по-лесно. „Говори ми, какво се е случило с теб?” – наистина исках да чуя историята му. Гледах го с най-чистия си и искрен поглед. Исках да му помогна, та това бе човешки живот. Човешки живот, но не решава ли човек какво да прави с живота си? Пак взех да се замислям, хем живота си е твой, хем другите ти казват колко е ценен и какво да правиш с него. Наистина относно това кой може да каже кой е прав и кой не? Интересна тема на размисъл ми се завъртя в главата но сега не му беше времето. Мислите скачаха една след друга в главата, щукаха насам натам, като браунови частици. Вече се плашех от себе си и от това до каква степен мога да запазя самообладание и хладнокръвие. Май аз самият бях повече объркан от него... Видях, че и той се поколеба. За това седнах, скръстих крака, подканих го да говори, казах му, че съм готов да слушам. Каквото искаше да каже, бях там да го чуя. Правех го, като че ли е игра, игра, която аз самият не исках да играя. Понякога просто се впускаме в нещо, без да знаем какъв ще е изходът. Играем игри, чиито правила не знаем, чиито участници не познаваме, които изобщо не знаем защо играем. Дали това беше една от игрите които аз играя сега. Не знаех правилата, не познавах участника, но мисля че знаех защо я играя. Исках да му помогна и да го накарам пак да живее, както никога до сега.
    Седях там, седна и той, усмихнах му се. Залеза осветяваше лицето. Сълзите пареха кожата му, забърсваше ги постоянно, но те не спираха да течат. Вече го виждах ясно. Симпатично 19-20годишно момче. Изглеждаше съвсем нормално. Нямаше нищо особено на пръв поглед. Обикновен младеж. В момента малко подсмърчаше, опитвайки се да спре плача си. Малко по малко започна да говори. Имал любов, човек който обичал, човек на който се доверявал, човек на който посветил живота си, човек с който споделил пътя си, човек с който искал да дели живота си, човек който го обичал. Всичко било перфектно, разбирателство, доверие, ласки, като в нормална връзка. Но не им било писано да са заедно. Човека криел миналото си, криел страстите си и нуждите си. Не бил този, за който се представял. Не бил този, който искал да бъде. Мамел, лъжел, но казвал че обича. А моят герой влюбен до уши, заслепен от любовта прощавал, приемал и живял с болката. И чакал ли чакал всичко да отмине. Но всеки път като прощавал идвала нова лъжа, идвала нова измама, нова болка. Не искал да играе повече игри, искал да обича, да бъде обичан, да бъде щастлив. Нима има човек, който не го заслужава? Не вярвам... Последно попитал на къде са тръгнали, след последната измама, отговора бил еднозначен – към края. Разделили се, а той вече бил мъртъв от вътре, нямал душа нямал чувства, нямало го и него. Живо тяло, мъртва същност отвътре. Нямало светлина в деня му, нямало тръпка в нощта му. Сърцето му не биело както преди, и усещанията му не били същите. С раздялата, се разделил и той със себе си. Не бил същият, не откривал смисъла.
    Слушах историята му и я съпреживявах с него, отново. Една срамежлива сълза се откъсна от окото. Протече бавно надолу и умря върху дрехите ми. Не можех по друг начин да изразя че го разбирам. Спряхме да говорим за секунда. Тогава в главата ми дойде историята за Моряка. Разказах му, как съм видял с очите си смъртта на една любов, смъртта на една любов, в ужасно красив момент. Казах му, че няма нищо по-грозно от това любовта да умре. Любовта да бъде мъртва, а двамата пак да бъдат заедно. „Ти си жив, казах му. Любовта е в теб, не се предавай. Ако той не заслужава любовта ти, изправи се и намери някой, който я заслужава. А ако мислиш, че можеш да го промениш, не падай духом и го промени. Ако наистина го обичаш и той те обича той ще се върне при теб, независимо какво. Лъжите са лъжи, от тях боли, понякога ги забравяме. Но красивите моменти остават в нас завинаги, красивите моменти са тези, които сега те крепят и те карат да ме слушаш.” Тогава спрях за секунда, той се изправи дойде при мен и ми подаде ръка. Станах, и ме прегърна. „Благодаря, ми каза. В автобуса мислех, че това е моето пътуване до Ада, а се оказа падане от Рая. Не знам кой си и защо го направи, но ще те помня завинаги. Даде нов смисъл на живота ми, нови сили да се боря... А всичко което направи бе да ми покажеш че света не свършва, че мога да продължа да живея с любовта. Историята за Моряка ще ме крепи за напред, и да не си върна него, ще имам сили да намеря друг”
    Всичко което можех да направя е да се усмихна. Тръгнахме по пътя и си говорехме, попита ме дали съм учил това някъде, че съм толкова убедителен. А аз се замислих. Казах си че просто поставям себе си в същата ситуация за да мога да реагирам трезво и на момент. И наистина заслужава ли си човек да погуби себе си, само защото любовта не му е споделена? Заслужава ли си да спрем пътя си защото някой не иска да го върви със нас? Ами ако той не е нашия човек... Всяко зло за добро. Понякога си мислиш че пътуваш към Ада, а се оказваш на вратите на Рая.
    Не се предавай приятелю, твоята истинска любов стои и те чака там. Просто отвори очи, пусни сетивата си, изкрещи себе си, тя ще те чуе, ще те намери, когато най-малко очакваш. Успех.