автор: Tiranozavar

Сервитьорът седи зад гърба ми. Чувствам го. Очаква всяко наше кимване, поглед, ослушва се за жестове. Перфектен и деликатен е. Пепелникът изчезва понесен от ръката му, с артистично метната бяла кърпа отгоре. Виждам профила му, гладкото му лице, дори имам чувството, че усещам дишането му.
Скъсява пространството между нашата маса и себе си, и неочаквано се чувствам привлечена от това тяло в бяла риза, черен панталон и папионка. Ако се усмихне, зеницата му ще трепне, бузите му ще разкрият правите и бели зъби, ще усетя дъха му, уханието на кожата. Дали мъжът срещу мен усеща колебанието, почти невидимото накланяне на тялото ми в посока на другия мъж, поставен тук, за да ни обслужва. Мъжът в бяло се отдалечава и отново застава зад гърба ми. Ако се облегна на стола, гръбнакът ми ще е по-близо до него и по-далеч от мъжа отсреща. Който ме гледа зад стъклата на очилата, зад уморените клепачи, чака моя отговор. Забравила съм въпроса. Всъщност, не съм. Просто не мога да повярвам, че съм тук. Не. Не мога да повярвам какво ме попита. Опитвам се да изглеждам спокойна. Ако това бе филм, моята роля трябва да се играе от безкрайно флегматична актриса. Жена, чието изражение остава без промяна, дори покрай нея да падат бомби. Мъжът чака. Отварям уста и не мога да кажа нищо, сигурно вижда гърлото ми, тъмната дупка между сливиците, гладката лигавица, пломбата вляво. Бялото вино е недокоснато и протягам ръка към чашата. Докато отпивам бавно, чувам гласа му, виждам лицето му да се накланя към мен, докато аз милиметър по милиметър се отдалечавам.
- Мога да бъда твой гуру – казва мъжът и пали бавно цигара.
Ръцете му са с къси пръсти, с проядени кожички и грапави нокти. Има силна ръка с широка длан. Показалецът и средният му пръст са с никотинов оттенък. Прошарен е и димът от цигарата се слива с косата му, извива се покрай главата му като ореол и изчезва към високия таван.
- Мой какво?
Гласът ми потрепва, но се надявам той да не усети. И си мисля за актрисата. Онази, която трябва да играе моята роля. Скандинавски тип, задължително. Със сини очи. Синият ангел. Усмихвам се и го поглеждам.
- Гуру – повтаря той и като че ли също се усмихва.
Зъбите му имат цвета на кожата, гърлото му леко хрипти, а аз усещам как гърбът ми настръхва и челюстта ми се стяга.
- Имаш нужда от мъж като мен – казва той и вероятно си мисли, че погледът му пронизва.
Нищо подобно. Погледът му е влажен, но плитък. Актрисата от моето въображение кара ръката ми да оправи нещо в косата, а след това да се върне върху столчето на чашата вино.
- И какво се очаква от мен, ако се съглася да бъдеш мой гуру?
Иде ми да се разсмея, но смехът ми ще увисне нелепо в цялата тази, окъпана в блясък, зала.
- Очаква се, когато ти кажа да дойдеш с мен в тоалетната, ти да го направиш.
Актрисата стиска леко зъби, тази реплика в сценария не й харесва, но трябва да остане желязна. Ледената кралица. Желязната маска. Всъщност, ролята не е комедийна.
- И това ще е един вид просвещение, така ли?
Тонът ми трябва да е ироничен, но е водоравен, безстрастен. Въображението ми веднага сменя актрисата с панталона му, пред който аз съм поставена на колене, а край мен теракотените плочи простират студени ръце. Ако примижа мога да усетя дори миризмата на този мъж, на тази тоалетна, където ме отведе неговият... Неговото желание да бъде мой гуру. Представям си го в бели дрехи, постриган като последовател на Кришна съзнание, с бяла изпъната върху черепа кожа и налуден поглед.
- Малко са жените, на които съм говорил така и зная, че ти разбираш какво ти казвам, нали? Досега не съм се лъгал...
На баба ти хвърчилото, ми се иска да пише в сценария, но когато се очаква от мен да кажа нещо подобно, аз отново отварям уста, но устните ми са неми. Абсолютно тихи.
- Имаш ли деца? – питам и посягам към неговите цигари. Ако пуша няма да се налага да отговарям бързо, да мисля бързо, да действам бързо, да ударя бързо... Представям си ръката ми, залепена за бузата му и звукът от плесника, който стига до сервитьора зад нас, кара го да крачи бързо към мен, пита ме нещо, което завършва с мадам, широко отворени очи и... тяло, готово да ме предпази. Но вече е късно. Шамарът не е прокънтял в пространството между нас, сервитьорът продължава да стои мирно някъде зад настръхналия ми гръбнак и се оказва, че аз чакам отговор.
- Да, две – казва той и докато го гледам в очите установявам с ужас, че клепачът му не е мръднал, този човек не мига.
Змиите имат ли клепачи... Не мога да си спомня нищо за влечугите и вместо тях пред мен в пространството сякаш плуват амеби, после жаби, после гущери, които губят краката си, след това амебата се превръща в питон, анаконда, кобра, черна мамба.
Тялото на този мъж не е гъвкаво. Докато отпивам от виното усещам погледа си, закачен върху ризата, после зениците ми плъзват надолу, пронизват масата. Мъжът е нисък, с широки рамене, плътни устни. И месиански претенции. Тоалетната, панталонът му с колана на нивото на челото ми, миризмата на това помещение, смесена с дъха от сапун върху ръцете му... Отпивам от виното и картината изчезва. Актрисата е овладяла сцената, изражението й е от лед, погледът е толкова хладен, че може да пробие корпуса на „Титаник”.
- Имаш ли мъж?
Това е той.
- Не – казвам аз и сама се изненадвам от бързия отговор.
Искам да играя с този човек, да го преметна като колода карти, която изчезва в ръкава на фокусника, а после се появява в джоба на някой от публиката. И мога да лъжа, си повтарям, при това убедително. Имам ли мъж? Нямам мъж. Свободна съм. Тази мисъл ме забавлява и се усмихвам на лицето отсреща. Сега мога да видя чертите му по-ясно. Не прилича на Далай лама, много по-млад е, лицето му е набраздено от алкохол, цигари и вероятно безсъние. Представям си го гол до кръста, седнал в поза лотос и с дълга коса, коремът му е хлътнал, а под дрипавите дрехи с трепет очаква да бъде събудена ерекцията му. Свободата ми се услажда, подът под коленете ми, студената прегръдка на теракота ми харесват. Един мъж, дори гуру, никога не знае какво една жена крие зад устните си. Сега вече си представям влечугите съвсем ясно, те имат раздвоени езици, красиви люспи и огледални очи. Ако сервитьорът постави огледало пред лицето ми в него ще се отрази студеното ми, дълго и зеленикаво тяло. Но ще остана без гуру. Нито един Бог няма да се притече на помощ, да подаде ръка, да извърши чудо... Да нахрани този мъж с една жена, покорно поставена пред панталона му, с колан на нивото на клепачите и гостоприемни устни.
- Вярваща ли си – пита той и пали нова цигара.
Този въпрос звучи нервно, а погледът му продължава да е немигащ.
- Не – казвам и коленете ми леко изтръпват - Страстта не може да се побере между стените на нито една катедрала.
Тази реплика го оставя зяпнал, по устните му светкавично блесва усмивка, която пада и върху моето лице. Притварям леко един клепач. Това изражение не би отивало на актриса, скандинавски тип. Може би южноамериканка? Онези жени с тънък кръст, пищен бюст и пъргави стъпала, които карат мъжете да забравят имената си.
- Как каза, че ти е името? – питам аз и искам това тяло и ум отсреща да продължи да танцува на моите въпроси, да се извива в ръцете, които невидимо съм протегнала към него и вече откопчавам ризата му, плъзвам длани по ребрата, готова съм да захапя мидата на ухото...
Определено ще е актриса от Южна Америка. Ча-ча-ча, танцът на страстта. Или не беше този... Има ли акустика в тоалетната, където този мъж искаше да ме отведе. За да чуя ясно вика му, когато коляното ми се стовари в слабините му, а после го ударя по тила с лакът. Южномариканец. С широки рамене, малък задник, дълги бедра и усмивка, която кара жените да се повдигат на пръсти....
- Сатанистка си?
- Не – казвам аз и вече прихвам. Смехът ми се носи на талази в залата и парва ушния канал на сервитьора. Тялото му отново се появява до масата, изящната му ръка е поставена върху пепелника, кърпата леко докосва кожата ми.
- Желаете ли нещо, госпожо? – пита той и извръща към мен неотразимата си усмивка.
Скандинавката отново се настанява на масата, защото запазвам мълчание.
- А вие, господине?
- Благодаря.
Гласът му е тих, може би вече е изморен. Или отчаян. Или е на път да се откаже. Южноамериканката отново посяга към цигарите му. Димът бавно се вие между нас, очертава паяжина, която той разсейва с ръка.
- А сега – това съм аз или поне гласът ми – ще ме изпратиш...
- Добре.
Чака ме на изхода. Сервитьорът ми е кимнал, когато излизам. Тялото ми е поето от студения въздух. Скандинавката и жената с индианска кръв са останали на нашата маса. Едната ще допие виното, а другата ще оглежда мъжа с папионка. Хващам го под ръка и тръгвам на сантиметър зад тялото му. Стъпките ми са по-ситни. Дъхът ми е тих. Когато отварям вратата на таксито, отпускам ръката му и без да го поглеждам затварям... Сянката на мъжа се плъзва по капака на колата, а моят глас кънти в черепа „Блажен си, защото днес ще бъдеш с Мен в Рая”...