автор: eklekti4na

Казваш „вкисната”, така ли? Добре, така да бъде! Щом искаш да вляза в роля, ще го направя. Залепи ми стикер с цена от няколко стотинки, сложи ми срок на годност две седмици и на момента ще се превърна в кофичка нискомаслено кисело мляко.
Ще се престоря на изживял живота си качествен продукт от сърцето на Родопа планина. Непродаваем, вкиснат, никому ненужен брак. За да ме размажеш с всичка сила върху гланцирания си, лъскав като теб самия теракот. Щом това ще те направи щастлив... Готова съм на всичко, пич!

Вече почти година все за това се боря – да те направя щастлив. Смених стотици нюанси и дължини върху изстрадалата си и вече застрашена от изчезване коса. Нокти не ми останаха - и на ръцете, и на краката - от ноктопластики, фибро стъкла, акрилен прах и какви ли не още достижения на маникюрното изкуство. Ден не съм пропуснала без да търча като планинска коза по разните му там таебо-та, аеробики, каланетики. Да не говорим, че краката ми се счупиха да обикалят по ултра-модерни козметични салони, солариуми и спа-центрове. Силиконът да го споменавам ли, или ти е гузно, че едва не ме умори оная упойка, а ти след това – даже не го и погледна... А след липосукцията... помниш ли след липосукцията как ходих като ранен самолет близо месец.

Нито миг покой, само и само ти да си щастлив.

Нито веднъж не ме попита как се чувствам пред грамадите от непознати прибори в петзвездните ти бляскави ресторанти, където на закътаното сепаренце по цели нощи съм те гледала в очите... като куче...

Нито веднъж не се погрижи поне чаша с вода да ми поднесеш, като знаеш колко ме е страх да летя със самолети... И понеже съм войник, без дума да продумам, навсякъде се мъкнех с теб – то Малдивите ли не беше, то Бали ли, та Сейшелските острови, та чудесии. Само аз обаче си знам какво съм преживяла.

А що се отнася до Поршето, държа да отбележа, че с него преживях толкова инфарктни ситуации, колкото за цял живот не ми се беше случвало. Знаеш, имах огромно желание и положих безкрайни усилия да се науча да паркирам. И, въпреки че не успях, не съм го върнала, нито пък съм те ругала за глупавия избор. В крайна сметка - решил си, купил си ми го. Не мога да го върна и да кажа, че искам Майбах, примерно, понеже Поршето ми било голямо. А какво ми коства да го карам, само аз си знам. Ама си мълча, защото възпитанието ми е такова.

А ти? Ти какво правиш? С какво изобщо заслужих да се държиш така с мен? Толкова жертви, толкова компромиси. И накрая – пак съм ти крива. Пардон, „вкисната”. Отхвърли ме точно на втората седмица от нашето запознанство - точно толкова, колкото трае едно обикновено нискомаслено кисело мляко. На петнайстия ден вече се влачих, да, като влечуго се влачих след тебе. Защо ли? Защото те уважавам и не мога да допусна да те зарежа сам-самичък в този овълчен свят. Пазя те и те браня със зъби и нокти от хищните акули, наредени на километричната опашка пред входа на кокетния ти мезонет. Не мога да те оставя да те разкъсат. Прекалено скъп си ми!

А ти? Какво правиш ти – размазваш ме ден след ден като евтина кофичка кисело мляко. Вкиснато, при това, както казваш. Доскоро поне знаеше как да ми се извиниш след поредната обида. А сега какво – дори долнопробно колие на Сваровски няма за съкрушената ми от унижения душа.

Щом е така, днес си наказан – отивам при мъжа си, гадняр такъв!

Фръц!

(Посвещам на добрата ми приятелка, с която от години безуспешно търсим десетте разлики между кофичка вкиснато кисело мляко и жената от типа, описан по-горе)