автор: SvetoslavNahum

      През дългите самотни нощи кленовете край катедралата се люлееха като верни негови стражи. Той, обръщайки се в тесничкото, незалюбено легло, се вслушваше във вятъра от Атлантика, благодареше на скъпите зеленооки приятели, поглеждаше към звездата, кацнала над панически бягащия каменен демон-чучур, и заспиваше на юг.
      Това й беше хубавото на малката му мансарда – виждаше се добре голяма част от стария Брюксел, фронтоните, покривите, комините и еркерните върхове над третите етажи, винаги с притъпен край, спокойни и съвършени.
      Сутрин го будеха трелите на хора и дълбокият мажор на органа. Тук никога нищо не се променяше. Модерният свят и призраците, здраво стиснали ръцете си, боготворяха шестнадесетия век след Христа.
      Телефонът иззвъня като писукащ прилеп. Погледна електронния будилник, беше едва шест и половина сутринта! А и тук, в квартирата, и без друго никой не му звънеше. Колегите и неколцината приятели имаха само мобилния му номер, приятелка не си беше осигурил. Живееше монотонно, както стотиците други дребни чиновници в апарата на европейската администрация.
- Ало, господин Канелов?
- Аз съм.
- Много се радвам да ви чуя, казвам се Доницети.
- Wow, като композитора?
- Точно като него.
- А…
- Да, не се познаваме. Но имам едно много интересно предложение за вас.
- ……
- Добре, аз съм консултант към Дирекция „Външно финансиране”. Не искам да казвам повече по телефона. Трябва непременно да се срещна с вас, за да обсъдим нещо от взаимен интерес.
- Ами… Добре… Кога и къде?
- Ако ви е възможно, малко преди началото на работния ден, в гръцкото кафене, точно на ъгъла срещу Берлемон. Така ще ви е до офиса, и, предполагам, че ще ви е максимално удобно.
- Добре, в осем и половина?
- Перфектно. Ще се видим там.
- О’кей.
- Благодаря ви много!
- Моля. До скоро.
- Да, до скоро. Още веднъж ви благодаря.

*

      Гърците току-що бяха отворили кафенето и се суетяха. Един мъкнеше огромни туби със зехтин. Донесоха им горещо кафе с канела, бисквити и вода с лед.
- Господин Каменов, аз съм ви изключително благодарен, че се съгласихте на тази среща. Уверявам ви, че няма да съжалявате. Нещата са много сериозни и големи – Доницети беше слаб и върлинест, с гарваново черна коса, гелосана и вчесана назад. Говореше английски донейде сносно, но със силен италиански акцент.
- Ами… Вече доста пъти ми благодарите, а аз не знам….
- Спокойно! – прекъсна го Доницети. – Просто с вас можем да изкараме пари за цял един живот.
- О, нима?
- Да. Да, да. И пак да. Всичко зависи от самия вас.
- Да не става дума за някаква интернет-игра или подобна щуротия?
- Не, съвсем не сме се събрали, за да ви занимавам с маймунщини. Аз съм много, много сериозен играч. Става дума за пряката ви работа. Вие сте експерт в отдел „Новоприсъединени държави”, нали така?
- Съвършено вярно.
- И правите анализи на отделните страни?
- Точно така.
- Включително и на Румъния?
- Включително. Сега вече съвсем не разбирам.
- Само минутка! Ало! – Доницети вдигна звънящия си мобилен телефон. – Да, сър, действам по въпроса; даже в момента съм на среща. Добре, сър. Да, до скоро! – Извинете, Каменов, обаждат ми се големите клечки, с които уреждаме нещата, заради които се виждаме днес с вас – Доницети се ухили като прясно извадена моцарела, отпи от кафето си и запали черешова пурета. – Искаме от вас отрицателен анализ относно способностите на Румъния да усвоява европейски фондове.
- Хм, всъщност Румъния се справя доста добре…. Още откакто…
- Знаем, знаем, всичко знаем. Иначе нямаше да имаме нужда от вас. Виждате ли, в двадесет и първия век Мефистофел се храни вече само с анализи. Ха-ха!
- Кой е Мефистофел?
- Та как кой, Европейската комисия, разбира се. Чудовището не взема решение дори за строеж на тоалетна без съответен предварителен анализ и оценка.
- Това е вярно.
- E vero. Вече сме на прав път.
- Тоест?
- Тоест, ако вие дадете отрицателно мнение, част от финансирането, предназначено за Румъния, ще бъде прехвърлено към друга държава.
- Коя например?
- Хе-хе. Не се ли досещате?
- Не.
- Ами, да речем, Италия. И малко за Южна Франция сме предвидили. Нали сега вече няма да сме отделни държави, а Европа на регионите, ха-ха!
- Доницети, знаете много добре, че аз не мога да вземам решения!
- Наясно сме. Но вашите шефове могат и ще вземат.
- Кой? Йесен?
- И той. Има и други, по-нагоре. Не ви трябва да знаете.
- Не. Не ми трябва. Само едно не мога да разбера – при това положение, за какво, по дяволите, съм ви аз?
- Аха-а. Ето за какво: вашите шефове вземат решение на базата на доклад и анализ, изготвен от експерт под тях. Това ни трябва.
- Хм…
- Ах, да не забравя да уточня: в случая става въпрос за европейско финансиране на стойност около осемдесет-сто милиона евро. Можете ли да си представите вашата комисионна?
- Не.
- Вижте, цялата е десет процента. За вас сме предвидили един процент. Нали сам разбирате, че големите пари ще отидат по върховете?
- Това го знам.
- И все пак, пресметнете сега набързо колко са един процент от, да речем, осемдесет милиона. Това е минимумът, може да станат и сто, зависи от това колко програми ще бъдат прехвърлени. Засега сме сигурни за дванадесет програми за осемдесет милиона. Има още две спорни, всяка с по четири подкомпонента, те са за около двадесет милиона. Ако се преборим и за тях, стават кръгло сто. Но да бъдем реалисти. Или: един процент от осемдесет милиона прави ни повече, ни по-малко от точно осемстотин хиляди евро. Еха!
- Да, толкова са.
- Та вие ще си осигурите прекрасен живот! Женен ли сте?
- Не.
- Ами ето, знаете, че тукашните момичета просто търчат след парите. Ще се чудите коя да изберете, ха-ха-ха-ха!
- Така е.
- Значи, какво имаме да умуваме повече?
- Ами…
- Целият съм слух. Но ако ще се пазарите за по-висок процент, дължа да ви уведомя, че не ми е възможно, дори и да исках. Парите са разпределени, порциите са определени, уговорките са приключили. На лъвовете – лъвския пай. Така е било винаги. Ако искате повече, ще ме принудите да се обърна към друг от вашия отдел.
- Не, Доницети, съвсем не е това.
- А какво ви тревожи? Това е възможността на живота ви. Идва само веднъж. Не я изпускайте да отлети като сън!
- Доницети, аз съм професионалист и не се плаша от предложението ви. Само че много добре знам, че тези пари не могат да се вземат автоматично. Те се прехвърлят към администрацията, тя обявява конкурси и търгове, и това продължава за определен период. В случая тези програми са от две до четири години всяка. Как ще ми гарантирате тогава сумата, за която говорим?
- Е, да приятелю. Не става веднага. Но изпълнителите на всички строителни и консултантски договори ще бъдат фирми, посочени от нас. Когато парите постъпят по фирмените, сметки, ще се разплатим, спокойно!
- Но това е много време!
- За такава сума чакането си заслужава, повярвайте ми!

      Яков Канелов усети, че Доницети иска да играе с него детски шах и да се добере до мат в четири хода. Това, естествено, го обиди дълбоко.

- Доницети, аз не съм идиот.
- Но…
- Добре, обърнете се към друг тогава, аз съм пас.
- Канелов, моля ви!
- Тръгвам си. Трябва вече да съм на работното място.
- Добре, веднага можем да ви дадем четиридесет хиляди под формата на консултантски договор. След като изготвите анализа – още четиридесет. После ще чакате спокойно за големите пари. Става ли?
- Аха, току-що комисионната ми стана нула цяло и един процент, така ли, Доницети?
- Не, не и не, Яков!
- Или ми давате двеста хиляди предварително и сто след анализа, или край.
- Не мога!
- И аз не мога! Довиждане! – Канелов стана, хвърли на гърка банкнота от десет евро и се отправи към изхода.
- Но моля ви, аз ще заплатя кафето! – пъхтеше след него Доницети.
- Все тая, от вас и без друго няма да видя хаир. По-добре да ви почерпя за сбогом. Суеверен съм. С вас най-много да обеднея или да вляза в затвора.
- Но недейте така, Яков!
- Сбогом, Доницети.

      Изкара скучен и сив работен ден. Прибра се изтощен и разстроен. Легна си под кленовете, и дори не видя луната, скрита зад стряхата на могъщата катедрала. Въртя се дълго, стана и изпи хапче за сън. Усети, че Брюксел е изграден от вековен камък, стар и мъхясал. Струваше му се, че и той самият е съграден от старозаветен камък, и му стана студено, самотно и влажно. После неспокойно заспа, сънувайки суров и тъжен сумрак, от който искаше да избяга в чист и честен мрак.
      А отвън, откъм улицата, още дълго се дочуваха несретните викове на някоя непрогледнала душа, затворена до гроб в мършавото тяло на злочест пияница.


2007г.
Светослав Нахум