автор: SvetoslavNahum

- Рота, равнис! Рота, мирно! Свободно! Капитан Дейвид Ван Брункопс, две крачки напред! Докладвайте! – Генерал Хардклиф беше суров и властен, а сега тексаските му очи гледаха мрачно и хипнотизиращо-изпитателно, с досадна фанатична настойчивост.

Над лагера на Холандския батальон от S-FOR се беше настанила напрегната тишина. Чу се само как часовите пред портала щракаха затворите на своите М-16 , положили дулата в специални бетонни улеи за безопасно улавяне на куршума от случайно произведен изстрел. Сменяха караула. До лавката се долавяше шуртене на вода – електрическа помпа захранваше фонтан в изкуствено езерце с пластмасови патици – мъжки и женски, последните следвани от малки патенца, строени в права нишка едно зад друго. Холандските войници сами бяха направили езерото, за да им напомня тук, всред чуждите им балкански хребети, за тихата и спокойна родина, сега толкова далеч от тях.

- Има забавяне с избирателните списъци… - започна капитан Дейвид. Той беше наполовина холандец, наполовина сенегалец. Излъчваше спокойствие и тихата престрадала мъдрост на войника на съдбата.
- Забавяне, значи. Какво по-точно? – генералът очевидно беше повече от вбесен.
- Сър, цивилните власти не могат да открият списъците от предните избори…
- Така. А знаете ли колко е часът в момента, капитане?
- Точно дванадесет на обяд, сър!
- И кой ден сме днес?
- Сър, днес е събота, осемнадесети октомври, хиляда деветстотин деветдесет и осма година, сър!
- Какви избори се провеждат днес и утре?
- Кантонални и за федерално Президентство на Босна и Херцеговина, сър!
- В колко тура?
- В два тура, сър!
- Нима? А единият ден вече до половината е провален! Знаете ли какво значи това? В момента върху мен се сипе огън и жупел от военното командване в Сараево. От своя, страна, над тях са надвиснали няколко дамоклеви меча. Да ви ги изброя ли, капитане?
- Не съм сигурен, сър!
- Не сте, не сте. Първо: щаб-квартирата в Брюксел. Коя щаб-квартира, офицер Ван Брункопс?
- На НАТО, сър!
- Аха, аха. Второ: ръководството на Европейския съюз. Колко държави-членки са това?
- Съвсем не знам, сър!
- Браво! В случая ви спасява това, че и аз не знам колко са точно, пък не ме и интересува! Трето: Държавният Департамент. Треперите ли вече?
- До известна степен, сър!
- Е, сега ще ви разтреперя изцяло. Четвърти дамоклев меч: Пентагонът! Сега как се чувствате? Като сенегалски роб пред съда на Джон Бърч ли?
- Тъй вярно, сър! Даже направо като пред съда на Линч!
- Не се опитвайте да остроумничете, капитан Брункопс!
- Съвсем не се шегувах, сър!
- И по-добре недейте, защото след Пентагона остава само една крачка да събудим гнева на Зевс, ако се провалим тук! Откъде идва гневът на Зевс?
- От Вашингтон, сър!
- Отлично отговаряте! Искате ли да ви споходи този гняв?
- Съвсем не!
- Не чух добре!
- Съвсем не, сър!
- Добре. Сега докладвайте бързо, защото трябва да се справим със ситуацията светкавично.
- Сър, цивилните власти се провалиха с избирателните списъци. Не могат да ги намерят. Това е истината.
- Кой отговаря за цивилните власти тук?
- ОССЕ , сър!
- ОССЕ… Какъв е официалният език на ОССЕ?
- Английски, сър.
- Британски английски или американски английски?
- Не съм сигурен, но на ключовите позиции се говори американски английски, сър!
- Прекрасно! Значи, ще се опрем на ОССЕ. Освен това, те не отговарят ли за международните наблюдатели на изборите?
- Тъй вярно, сър! Те са ги наели, те ги обучават, те ги разпределят по секции. Дори ги водят при нас в S-FOR, провеждаме им курс за избягване на мини.
- Хм. И какво включва курсът?
- Минни полета, минна карта на Босна, брой неоткрити мини, устройство и видове мини. Но най-устойчив ефект върху съзнанието има филмът.
- Какъв филм?
- Документален, за жертви на мини. Международните наблюдатели виждат откъснати крака, ръце, глави, разполовени хора и т.н. – има много кръв, същински филм на ужасите е. Преди да го гледат, не ни взимат на сериозно и се подхилкват - „тъпи военни” ни наричат, особено докато им разясняваме Спасителен План „Медуза”. Мислят, че ги очаква поредният холивудски екшън. Но след това, при самата прожекция (по време на която нарочно не им разрешаваме нито кока-кола, нито пуканки), започват да припадат и да повръщат. Постигаме стопроцентов поразителен резултат – след този курс даже и не помислят да се отклоняват от маршрутите, определени от нас.
- Добра работа, капитане. Сега отново към болния въпрос. Ето какво ще направим. Майната им на цивилните нехранимайковци. Вие тук нямате ли копия от списъците, останали от предните избори?
- Имаме, сър!
- Започвате да ми харесвате, Ван Брункофен!
- Ван Брункопс, сър.
- Е, така де. Тишина! – скара се генералът на прихналата да се смее рота.
- Къде са?
- В едни кашони, сър!
- А къде е месторазположението на самите кашони?
- В склада за гориво и смазочни масла, сър! Точно ей там, до танковия хангар – капитан Дейвид посочи с ръка.
- Невероятно глупаво! Ами нали, ако се запалят варелите с нафта или маслото, хартиените списъци ще изгорят първи! Ех, съюзнически батальон!
- Имате право, сър! Само че, не аз съм вземал решение по този въпрос.
- Мога да си представя. Познавам цялото ви местно командване. Впрочем, както и да е. Започнах да се успокоявам! – стоманените обветрени скули на генерал Хардклиф леко омекнаха, той замижа и извади от предния джоб на обшитата си с ордени куртка огромна пура „Чърчил”. – Някой да има кибрит?
Капитан Дейвид се заогледа за подкрепа назад към ротата, тъй като самият той не пушеше. За негово щастие един млад войник с вид на амстердамски сваляч измъкна отнякъде огромна бензинова запалка с форма на нападателна граната. Капитанът поднесе огънчето й на генерала.
- Пуф! Пуф! Чудесно! Ха-ха, сещам се откъде пълниш тази запалка, хитри реднико! – Хардклиф свойски смигна на войника и погледна към портала, пред който, притихнало върху своите вериги, лежеше на пост огромното туловище на чисто нов танк „Амфибия”.
- Той се движи с нафта, сър! – подвикна редникът.
- А, с нафта, а? Не на мен тези, редник! Там има и бензинов резервоар, за добавки срещу замръзване и за подкрепа на другите звена в осъществяване на общата стратегия за взаимопомощ и взаимозаменяемост на мото-стрелковите подразделения! Така ли е? Кой член от Правилника на сухопътните сили е това?
- Съвсем не знам, сър!
- Знам, че не знаеш, редник. Но знаеш всички стриптийзьорки на Ротердам, нали? Член триста тридесет и три, параграф трети, точка първа, абзац четвърти, под-точки от „С” до „F”. Класифициран, ниво четиринадесет-нула. Капитан Брункопс, грабвайте веднагически кашоните и тръгвайте да ги разнасяте по секциите! Използвайте целия наличен състав, с изключение на дневалните! Впрегнете всички коли, камиони и джипове! Ако не ви стигнат, носете им проклетите списъци с бронетранспортьорите и ако се наложи, и с танковете, дявол да го вземе! Сега ще наредя и датския батальон да ви помогне, и англичаните също! Стига са се наливали с местна бира! Действайте! Да бъда уведомяван за всяка стъпка, всеки проблем, всяко ново закъснение! Използвайте засекретения канал Оскар-Алфа-50. До един час да сте отворили всички избирателни секции!!
- Слушам! – капитан Дейвид отдаде чест, обърна се и хукна към танковия хангар. Вярната му рота от печени наемници го следваше по петите, като мирмидонците на Ахил.

*

Когато минаха по високия мост, прекосявайки границата между Хърватия и Федерацията, когато срещу тях се възправиха Планините, Християн усети повика на бойните рогове. Край тях отшумяваха къщи без покриви, надупчени фасади, разбити от снаряди огради, безотрадни пътища към пресни гробове, минни полета и безучастна гора, вековна хребетна стихия, толкова всевечна, че, развратна в своята несменяема изконна правота, направо разголила преднамерената си исполинска мъдрост, настойчиво отказваше да обвинява. И това беше най-ужасното. Звуците на войната изпълваха целия човешки въздух, без да тревожат Природата – тя бе робиня и на прогреса, и на регреса. Избора оставяше винаги на своя венец – Негово Величество Човекът. Тази психотична маймуна, желаеща иконописно насилие, скроено по първобитния сценарий на затъпяващ в ново невежество международен жрец. Християн усети как Войната е накарала Земята да притихне – изопнала пазвата си, тя беше заставена да повярва, че стенанията й вещаят ново плодородие, и като рожба на войната се появяваше нова, досега потисната страст – тази, която убива Съдбата и води към следващ свят, какъвто и да е той, - ако ще, нека бъде свят на немилостиво прозрение, свят на разгул, бухалска вакханалия, на сутринта спираща пред дверите на смиреното преоткрито всекидневие: толкова ценно, със своето отсъствие на кръв и вендета.

На свечеряване загърбиха и Баня Лука.
Автобусът с международните наблюдатели се движеше мъчително бавно, плътно охраняван отпред и отзад на пътя от джипове и бронетранспортьори на S-FOR.
- В момента преминаваме край град Яйце, който е изцяло в хърватски ръце! – съобщаваше и обясняваше инструкторът от ОССЕ.

На седалките зад Християн двама пенсионери, бивши американски разузнавачи, си разказваха спомени:

- И тогава, по времето на „трудностите” в Хаити, Хардклиф е ръководел операцията и се е издънил.
- Така ли? И какво става с него после?
- Е, слушай, де, та това именно е най-интересното! Такива връзки е извадил Хардклиф, че някой е издърпал секретните досиета и докладите за него от централата на Компанията ! Покрили са всичко! Представяш ли си?
- Wow ! И сега?
- И сега командва тук, в Босна!

В самия Травник пристигнаха по тъмно. Докато чакаха пред хотела да бъдат настанени, ненадейно отнякъде изникна слаб мрачен човек, който потайно се обърна към тях, без да го забележи никой от войниците:
- Я съм прави сърбин! – и се прекръсти широко. – У Бога се кълнем, паднете мене – поколим!
И потъна в мрака. Християн се почувства неловко. По стечение на слепия случай бе възприет като враг от своя балкански комшия. И нито можеше да обясни нещо, така, по човешки, на себе си или на сърбина, нито пък се насилваше да скочи в омерзителната емоция на нелепата ситуация. Да, наистина нелепа. За миг си я представи наобратно – България е разделена от конфликти, насилие и нови етнически граници, а непознатият сърбин слиза от автобус, нает и заплатен от чужда организация, понесъл своя багаж като турист, и придобил невинната физиономия на международен умиротворител.

*

- Искате ли да се разходим из града? – петдесет и петгодишната американка Дебора беше чак от Аляска.
- Защо не! – веднага се намеси Фред от Вирджиния, пенсиониран кадрови разузнавач с висока спортна фигура, сиво-сини стоманени очи и скулесто жилесто лице.
- Бихме могли да се срещнем с обикновени хора, да посетим някоя къща, да видим нечие семейство, да поговорим с тях… - додаде Дебора.

Християн веднага се досети, че на тези апологети на своята си правда им е необходим човек от региона, за да могат местните да ги приемат по-лесно. България – добре, това звучи достатъчно близко и същевременно неутрално и за християни, и за мюсюлмани, и за хървати, и за босненци; хем е на Балканите, хем е такъв съсед, който засега е недостатъчно познат, понеже не е участвал в махленски препирни и свади. „Ех, хитри са тези американци – помисли си Християн. – А уж били само силови играчи. Не, силата се кове чрез мозъчни атаки.”

- Та, ще дойдеш ли, Крисчиън? – свойски и приятелски го погледнаха те и смигнаха, точно като лисицата и котарака от „Пинокио”.
- Е, добре, о’кей, тъкмо ще си купя цигари отнякъде – подразни ги, тъй като фанатизирано не пушеха.
- Цигарите са много, много, много лошо нещо, непростим грях, но в името на Босненския мир ние ще забравим за тях! – отбеляза Фред. – Аз навремето пушех пури.
- Къде, във военното разузнаване ли? – дръзко попита Християн.

Вече се движеха по главната улица, като пред тях Дебора недвусмислено се насочваше към мюсюлманската част на града.

- Хм, да речем – смутолеви Фред. Беше възпитаник на Форт Браг .
- Christian, знаещ, че у нас не е прието да се задават такива въпроси, нарочно го прави! – усмихнато отбеляза Дебора. – Та той е учил у нас толкова много години!
- Ех, младост! – въздъхна Фред. – Важното е, че е умен.
- Да си умен е нож с две остриета – поклати глава Дебора като от амвон. – Дяволът изкушава сърцето ти във всеки миг.
- Но духът пък, от своя страна… - започна Християн, но беше грубо прекъснат от Дебора:
- Няма дух, млади човече, единственият дух е у Бог. Човек е грешен, поради сърцето си. И само чрез духа на Бог може да спаси душата си.
- Дебора, ти си лютеран, но аз пък съм методист – усмихна се Фред, показвайки безупречни изкуствени зъби, бели като снега по Скалистите планини. – Ние не сме толкова радикални като вас!
- Е, добре, важното е, че баптистите ни подкрепят, а пък твоето го избива малко на унитариатски либерализъм – изсумтя жителката на Анкоридж.


Вляво светеше къща с малка, долепена до нея джамия с тенекиено светлосиво минаре.

- Да влезем в този дом! – предложи Дебора и без да дочака отговора им, смело приближи и напористо почука на вратата.


Отвори им млад симпатичен човек с честна, почти детска физиономия. С един поглед ги разпозна, че са западняци, и то неслучайни, и ги покани да влязат с привичен жест.

Домакинята, съвсем малка жена, донесе сладък сок, мекици и курабийки. Косата й беше цялата покрита от бялозеленикава кърпа, но няколко подали се тънки кичура издаваха златен цвят.

- Е, как ви се вижда при нас в Босна? – попита младият ходжа. Той говореше на сърбо-хърватски, а Християн превеждаше на английски.
- Красиви планини, чудесни хора – разсеяно отвърна Дебора.
- А вие как се казвате? – побърза да си изясни обстановката не особено проницателният Фред. Хем виждаше минарето, хем искаше да бъде сигурен, да не би да сбърка нещо, ако после се отдадеше случай да опише всичко в доклад до тези, които са го изпратили с миротворческа мисия на далечните Балкани.
- А, извинете ме, ама разбира се, казвам се Емир – усмихна се човекът.
- Емир, като цар, като шах, като султан, нали? – пошегува се Християн.
- Да, точно така, като емира на Кувейт, на Дубай, на Абу-Даби, ама само дето не съм богат като тях – широко се усмихна домакинът и си пролича, че сърцето му се отваря. – Ние тук сме обикновени хора, с труд изкарваме хляба си.

Християн кимна разбиращо, а американците леко премигнаха: те не обичаха разговори на класова основа. Обичаха само истинските емири и петрола им.

- А ти как се казваш? – попита Емир.
- Християн.
- О, ти си от богомилите значи. Тук някога, като дошли богомилите и се заселили, нашият бан Кулин ги приел официално, и вярата им приел. Те самоназовавали себе си „християни” или „кристияни”. А откъде си?
- От България.
- А-а, добре, защото с тази брада ми заприлича първо на муджехедин. Ха – ха –ха !

Християн и жената на Емир се разсмяха искрено, а американците се напрегнаха – да не би разговорът да прерасне в конфликт. Те не разбираха, че на Балканите майтапът си остава основно средство за общуване, пък ако ще и бомби да валят.

- Така че, явно май не си мюсюлманин – отбеляза Емир.
- По рождение съм православен, само че тук на Балканите сме толкова смесени, че кой може да каже какъв е? Единият ми корен е от смесен регион, познавам добре мюсюлманите, имам много приятели. Имам корен и сред русофилите навремето, много православен корен. А пък единият ми род е от гръцка Македония, град Лерин и солунските евреи…
- А-а, вие управлявате света! – засмя се Емир за ужас на американците. – Навремето, като са ги прокудили от Испания, евреите са се установили тук, при нас в Босна, приели сме ги дружелюбно и сме заживели заедно, та досега. Долу в Херцеговина, в град Неум, също са построили и направили прекрасни неща. Тук като ни затрябват пари, все назаем от евреите взимаме, ама ни влизат в положението, без лихва ни дават, че при нас, мюсюлманите, нали лихвата е забранена, ха-ха!

Разговорът отиваше в неангажираща весела посока. Но не това бяха дошли да търсят Фред и Дебора.

- А имаше ли издевателства над вас? Етническо прочистване, насилие?
- Имаше много насилие госпожо, кръв невинна се проля. И знаете ли защо?
- Ами защото сърбите… - започна Фред.
- Мистър, тук при нас сърби почти няма. Колкото ги имаше, се дръпнаха в тяхната Краина, накъм Баня Лука. Тук сега се делим на мюсюлмани и хървати.
- Wow ! – възкликна Дебора. И има проблеми между вас?
- Ами да, има. Градът е разделен на две. Децата ни ходят в различни училища и детски градини. Ресторантите и магазините са разделени. Фабриките, колкото и малко да останаха от Титово време, и те са или католически, или мюсюлмански и друг не пускат да работи в тях. Че даже и пощите са разделени: с наша фонокарта можеш да се обадиш само от нашата поща, защото кабелът минава през Сараево, а хърватите си имат техни фонокарти, понеже пък техният кабел минава през Загреб… Трябва да намериш само такъв уличен телефон, който пасва на твоята си поща, иначе не става. То и телефоните се разделиха вече, гледат от хората. Ето, аз например, живеех от другата страна на града, сега не мога да се върна там, в бащината си къща, и се преместих тук.
- А ако се върнете там, какво ще стане? – попита заинтригуван, Фред, целият, обаче, изчервен като рак.
- Веднага ще ме убият, мистър, още първата нощ – спокойно отвърна Емир, все едно говореше за цената на яйцата в Босна.
- Но как се стигна дотук? – повдигна вежди Дебора.
- Мадам, за цяла Босна не знам и не мога да кажа. Видях, обаче, какво стана в нашия град и как започна всичко.
- Разкажете ни, молим ви се, господин Емир – облещиха се насреща му двамата пенсионирани шпиони.
- Вижте, много е просто. Дойдоха от никъде и от нищото някакви хора, цял взвод, и то чужди нам хора. Явно някой ги беше спуснал в планините и слязоха оттам. С големи бради, много по-дълги от тази на Християн, отлично облечени и екипирани с нови и здрави военни обувки, в камуфлажни униформи без отличителни знаци, тежко въоръжени, тренирани и организирани, с последен модел радиостанции със спътникова връзка. Приличаха на муджехедини, едни такова страшни, нямат нищо общо с нас, тукашните мюсюлмани. През нощта отвлекли едно шестгодишно дете, хърватче, разпрали му корема, така че чревцата му да висят навън, и го закачили нависоко на каменния кръст пред католическата черква в центъра на града. На сутринта, естествено, хърватите побесняха и взеха да отмъщават. Заклаха двама от нашите и подпалиха къща. Така и ние се накървихме срещу тях и се почна: око за око, зъб за зъб, до безкрайност. Вендета.
- Ама… - започна Дебора.
- Оставете, госпожо. Елате да ви покажа минарето.

Събуха се и поеха по тясна вита стълба. Качиха са на джамията, оттам се виждаше хълма с огромната крепост, цялата пламнала в кървавочервено, после под нея тесните красиви улички, осветени от жълти фенери, пълни с народ и греещи в зелено и синьо дюкяни, бързата пъстървова, сребърна рекичка и каменните виолетови мостчета над нея, както и палатковите въоръжени постове на S-FOR в различни точки, означени с контролни оранжеви дежурни лампи на стълбове, подобни на снайпер, насочен към небето.

- Даже принцеса Даяна е идвала тук да разгледа крепостта – каза Емир. – А ето, насреща, на площадчето с фенерите, е любимото кафене на Иво Андрич. Нали знаете, че е оттук, съвсем близо до Травник е роден.
- Кой е този Иво Андрич? – попитаха Фред и Дебора в един глас.

Тук Християн и Емир се спогледаха по комшийски съжалително. Емир взе да им обяснява за „Мостът на Дрина”, за Вишеград, за Мостар, за „Травнишка хроника” . После Дебора и Фред делово си взеха довиждане с домакина. Всички слязоха от минарето и се върнаха долу на грешната земя.

*

Неочаквано пред избирателната секция с елегантно съскане спря лъскав черен „Линкълн” с бронирани стъкла. Непосредствено, по диагонал до него, заграждайки го в плътен непробиваем обръч, се наредиха с боботене огромни бойни джипове „Хамър”. От тях наизскачаха яки момчета, бели и черни, в тъмни костюми, с полуавтоматично оръжие, издуващо широките им сака, скрили зениците си зад масивни предпазни очила „Полароид”, а от ушните кухини към яките им се проточваше спираловиден бял кабел за радио-инструкции. Охранителите отвориха вратата на линкълна и оттам с подчертано великолепие излезе шармантна дама около четиридесетте, облечена в скъп бизнес-тоалет. Тя се придружаваше от интелигентен господин, по-възрастен от нея, с червена копринена вратовръзка, рижава къдрава коса и също рижава малка брада. Приличаше малко на Били Кристал, но гледаше някак доста по-държавнически…
Двойката нахлу направо вътре в секцията, която всъщност не представляваше нищо друго, освен класна стая в местното селско училище „Йосиф Тито”. Охраната ги следваше неотклонно, професионално озъртайки се с бързи чупливи движения.
Като ги водя, цялата избирателна комисия замлъкна, замръзна и спря работа, а Християн инстинктивно стана прав.
- Мистър Christian Сав…. Сейв…. – запъна се дамата с фамилията му.
- Савелов – услужливо и тихо я насочи той.
- Ах, Савелов, да, благодаря ви, трудно ми е с някои имена…
- Няма нищо.
- Аз съм Лона Мегън-Бърк, политически съветник на Негово превъзходителство Посланика на САЩ в Сараево.
- Аз съм Бил Джейкъб, първи секретар на Посолството на САЩ в Загреб. Но тя е босът – свойски подсказа рижавият господин.
- Господин Савелов – започна Лона Мегън-Бърк. – Вярно ли е, че ОССЕ е провалила почти целия първи избирателен ден?
- Да, вярно е.
- Поради какво?
- Не можаха да намерят избирателните списъци и да ги доставят навреме.
- Вие не възразявате да запишем разговора ни, нали? Обикаляме произволни секции и за нас тази информация е много важна, тъй като ни дава възможност да предприемаме коригиращи мерки, когато се налага да се подобри с нещо процесът или да се преодолее проблем – Първи секретар Джейкъб се държеше меко и интелигентно, умееше да не дразни и да предразполага.
- Не възразявам, разбира се – отвърна Християн. – Това е самата истина и ще я чуете от всички наблюдатели.
- О’кей. А вярно ли е, че се наложило S-FOR да намира и осигурява свои списъци, за да не пропаднат изборите? – Лона Мегън-Бърк се държеше като напорист, но красив в настъплението си конквистадор.
- Вярно е, мадам.
- Бързо ли реагираха от S-FOR?
- Да, много бързо.
- Кого бихте отличили от тях?
- Хм… Да, всъщност има такъв.
- Кой?
- Командващият на холандския батальон.
- Капитан Дейвид Ван Брункопс ли имате предвид?
- Същият.
- Добре, но бяха ли тези списъци достатъчно актуални?
- Не.
- А как се справихте?
- Дописвахме ги в момента на желание за гласуване.
- Аххха… Wow! Хм… Интересно. И оригинално, като се има предвид, че би било най-добре такава ситуация никога повече да не се повтаря! – Лона Мегън-Бърк рязко врътна представителната си глава към Джейкъб: - Трябва веднага да разговарям с отговорните лица от ОССЕ тук!
- Дадено! – добрият Бил услужливо си записа това в бележника. – Да им се обадя ли веднага за среща?
- Да, моля те. Кажи им след два часа да чакат и да бъдат на наше разположение в Сараево. И точка.
- Имаш го, Лона.

Двамата дипломати благодариха, взеха си довиждане и се оправиха към линкълна. Колоната им тръгна. Когато стигнаха тясното каменно мостче над селската река, единият „Хамър” рязко се стрелна напред със зигзагообразни маневри, за да попадне пръв на мина, ако има такава. Второто бойно чудовище го последва, пак изпреварвайки кортежа, за да отговори на евентуален кръстосан огън след моста, тъй като там се събираха три широки улици. Всичко това разбуни белите гъски покрай реката, които засъскаха дежурно, спомнили си стражевите си позиции при защитата на Рим.

Изборният ден приключи успешно, без сътресения. Секцията беше доста отдалечена от самия град и сега трябваше да попътуват няколко десетки километра обратно. Шофьорът на Християн, местният хърватин Стипо, караше внимателно и леко. Беше пуснал радиостанцията „Моторола”, специално предоставена с инструкции от S-FOR. Стипо превключи на прословутия девети канал, на който се чуваха пререканията между дежурните от враждуващите си паравоенни фракции.

- Йебем ти и Кръстец, и пръстец! – викаше на високата честота някакъв мюсюлманин.
- Серем ти баш у центъра на Коран! – отговаряше православен.

По едно време млъкнаха. Настъпи странна тишина. Никой не се обаждаше в ефира, чуваше се само пукотът на електромагнитните вълни. Така изминаха десетина минути в мрака.

- Абе, сърбине, дека си, бре? А бре яви се , бе човек! – на мюсюлманина му беше станало толкова скучно, че се обърна към своя опонент, ей, така, казват, „поне да има с кого да се надпсува”. Християн и Стипо се разсмяха от сърце.


Когато стигнаха Травник, Стипо спря и се разплака.

- Ей това, там, е моята родна къща! До нея е училище „Иво Андрич”, там сме учили всички, сега и то е база на S-FOR.
- Кой живее сега там? – попита Християн.
- Та как кой? Мюсюлманите, естествено. Целият квартал е техен, никого не допускат.
- А какво ще стане, ако се опиташ да се върнеш в къщата си?
- Па ще ме убият още първата вечер!

Християн си спомни думите на Емир.

- Стипо…
- Да, богомиле…
- Вярно ли е, че тук кръвопролитието е започнало от външни хора? Някакви добре екипирани, въоръжени, непознати на града, убили са ваше дете и така е започнало всичко?
- Кой ти каза това?
- Емир.
- Не те е излъгал ходжата, да знаеш. Самата истина ти е казал. Детето висеше на кръста пред нашата черква, на сутринта всички бяхме накървени. После вече – брат за брата, патаклама. Жестока работа. Бог да ни помага оттук нататък!

*

Предпоследния ден от ОССЕ бяха организирали пикник в планината, в един полу-разрушен от минохвъргачки бивш зимен курорт. Но тревата беше още зелена на високото. Имаше лека влажна мъгла. Стипо бавно се изкачваше по завоите. На един от тях насреща им изскочи огромен германски танк „Леопард”, движещ се бясно и заемащ целия път. Едва не ги хвърли настрана в урвата.

- Но как така се движат с вериги по асфалта? – учуди се Християн. – Нали се разбива така?
- Сами си го рушат, после пак дават пари да се прави. Има да стоят тук още петдесет години – отвърна Стипо и плю през прозореца.

Край мястото на пикника цялата поляна беше осеяна с големи и чудновати, правоъгълни каменни късове, подобни на саркофази, с релефни надписи и рисунки върху тях. Приближиха един, на който, освен послания от вековете, звезди и лози бяха издялани кръст и полумесец. Всички се дивяха. Тогава местният поет Дидодраг, както винаги пиян, се изкатери върху камъка:

- Да, това са Камени. Или Белези. Или Знаци. Ние им казваме Стечки . От богомилите са останали. И всички вероизповедания ги почитат и не ги унищожават, тъй както са се почитали тук хората взаимно от векове – затова виждате кръст и полумесец заедно. Да, господа американци! – обърна се поетът към множеството от пикника, наливащо се с бира. – Под тези изваяни каменни надгробия, долу в нашата земя, нашите предци са легнали и мирно са си стиснали ръце веднъж завинаги, така и не пожелали никога да воюват помежду си! Тук кръв никога не се e ляла! А сега какво направихте? Какво направихме? А вие там, англичани, германци, холандци, датчани и всякакви, какво решихте, а? Понеже…

Двама датчани в униформи, под пагона на международните полицейски части в Босна, го свалиха от стечката. Пикникът продължи необезпокояван под петте олимпийски кръга , които вече не бяха цветни и не представяха всички раси и континенти, ами бяха просто еднакво обгорени от пожар и надупчени навсякъде с тежка картечница…

*

В последния ден оставаше само едно – да се върнат радиостанциите обратно в базата на S-FOR.
Всички международни наблюдатели чинно се нареждаха на голяма опашка и чакаха реда си, за да сдадат „моторолите” срещу подпис.
Генерал Хардклиф очевидно го нямаше, защото в базата на холандския батальон беше тихо и спокойно.
Откъм планините се задаваха ниски облаци, стана хладно и започна лек дъждец.
Християн се загледа към центъра на базата, където на своите пилони се вееха знамената на S-FOR, на множество международни организации, национални флагове на държави, изпратили свои контингенти, както и армейски вимпели. До тях, върху грамада от гранитни късове, стоеше гордо един стар съветски танк Т-34, останал от Втората Световна война, десетилетия наред забравен нейде из хангарите на ЮНА и после поставен като своеобразен паметник.
Християн с болка и любов се взря в него. И изведнъж усети душата на танка! Да, той не се предаваше! Старата му стомана храбро стоеше под дъжда; веригите му мачкаха неправдата и мракобесието; оръдието му се беше устремило напред и нагоре, от страданието към надеждата, от невинно пролятата кръв към вярата в спасението, към вечния мир за всички, към небето и Победата!

Горкият.


_____

Март – Декември, 2007
Светослав Нахум