автор: apostolicia

И е толкова скучно, като пред умиране – чакаш, чакаш, чакаш, а то все не идва, а ти друго не можеш да правиш, не можеш да идеш в планината да подишаш свеж въздух, да усетиш прохладата, не можеш да сриташ даже котката, не можеш да я изтърсиш от скута си, колкото и да ти прилошава, като я гледаш как доволно си мърка, а ти се извиваш от болка в леглото и вече даже болката не ти прави впечатление, а само невъзможността да се преместиш и на сантиметър, да прогониш и мухата, дето те лази (като в “Главата на професор Доуел”) челото ти е станало стартова площадка за излитане и кацане на грозни мухи, а скутът ти – легло на котката, която не е грозна, но точно в този момент ти се вижда противна.
И цялата светлина в стаята, побъркаващото слънце, дето грее навън, сякаш не е достатъчно горещо и без да свети, като ламба, а светлината ти изгаря очите, дори през затворените клепачи и ти се иска точно сега да си сляп, никога да не прогледнеш, незрящите поне са благословени да не чувстват пронизващата болка от всяка промяна на светлината, когато горещият ветрец размества перденцата и става светло, ту светло, ту тъмно, пък и този вятър никаква работа не върши, не носи прохлада, а само вкарва напечен въздух в и без това задушната стая. И крясъците на децата отвън, изчадията адови обещаха преди час да се преместят другаде да играят и вече не викат, но пък се возят с някаква количка, която вдига шум, достоен да засрами “Конкорд”, нищо че е свръхзвуков - те затова го и спряха, щото много вика…а всеки звук ти носи още болка, дори смехът на децата, които иначе обичаш, но не и когато мигрената те изгризва отвътре, не и когато дори мухата на челото ти тежи цял тон, а звукът, който произвежда, когато те облита е сравним с този от совалка при излитане, но ти нямаш сили да станеш от леглото и да я изгониш, нямаш сили да затвориш прозореца, нито да станеш и да повърнеш, а не че не ти се иска и със сигурност би ти помогнало, би облекчило болката… И чакаш, чакаш, чакаш, докато се проклинаш и се питаш какво толкова направи, та предизвика поредния пристъп на невъзможна болка, какво изяде, изпи, видя, помириса, усети, измисли, ядоса те или дявол знае още какво, та се стигна до непоносимата болка, която изгаря клепачите ти, минава през веждите, като по проводник, и се стича към върха на носа ти, от който би трябвало при такава концентрация да излизат мълнии, но вместо това само имаш усещането, че очите ти ще изпаднат от там, където са и не е ли по-добре да отидеш и да се сринеш пред тоалетната, да си представиш, че е гадната болка и да я залееш с всички гадории, които съдържа стомахът ти и които без съмнение са причина за състоянието ти на полу-некроза. Но нямаш сили и за това, дори очите си нямаш сили да отвориш, защото те е страх, че може да изпаднат, взираш се навътре, в тъмното и се опитваш да си припомниш как се произнасяше буквата Р и дали изобщо има смисъл да си го припомняш, но после се сещаш за думи с Р, които би искал да произнасяш - рапидограф например, макар да не си сигурен, че точно “рапидограф” ти се иска да произнесеш, но звучи така добре, а как ли се произнасяше Р, но пък и какво точно беше рапидограф не можеш да си спомниш, така че няма смисъл да си спомняш Р, след като не знаеш какво е рапидограф…
Иска ти се да ти се случи нещо вълнуващо, наистина вълнуващо, като да завали например, поне артритът ще спре да те мъчи, от няколко дни подува ръцете ти и не можеш и чашата с вода да задържиш, но то пък и за какво ли ти трябва, след като и водата горчи от болка, ако завали обаче ръцете ще спрат да те болят и тогава сигурно ще можеш да си стиснеш здраво главата и да спукаш черепа си като диня, като хипопотама от “Ну, погоди!”, когото си спомняш, защото …
Я! Отваряш едното, а после и другото око, подозрително се оглеждаш, замисляш се, вглеждаш се отново навътре и установяваш, че не те боли, което автоматично налага извода, че сигурно вече си умрял и си в Рая, където не знаеш какво има ,но със сигурност няма мигрена.