автор: eklekti4na

Един през нощта. Навсякъде мрак. По февруарски непрогледен и просмукващ. Пълзи и поглъща всичко по пътя си. Не оставя даже сенки.

Сама съм в стаята, потънала съм в непрогледност, а не ме е страх. Доскоро това ме вцепеняваше, а сега съм цинично безразлична. Дали, защото за страха е нужно въображение, а последното отлита все по-безвъзвратно с годините?

Пипнешком се промъквам до люлеещия се стол. Не искам никого, не ми се мисли за нищо. Бих поплакала, ще подхожда на мрака, но няма за какво. Напрягам се да си измисля подходящ сюжет, но въображението пак ми играе лоша шега. Катранено мрачна нощ, посипана с влудяващо безсъние, а аз я пропилявам с безразличие. Непростимо!

Безчувствието ми ме кара да се съмнявам, че съм жива. Нужна ми е душевна дефибрилация. Трябва ми по-мощен импулс. Искам волтаж, който да ме разтърси, да ме изхвърли с енергичен тласък обратно към загубената чувственост. Излизам с колата. Това е! Ще се потопя още по-дълбоко в мрака и.. каквото сабя покаже.

Млад шофьор съм, на всичкото отгоре не съм добре с очите. Не бива да рискувам да се качвам сама зад волана нощно време, още по-малко пък през зимата. Кой, аз ли?! В главата ми отеква назидателния глас на инструктора, но закачливите момински напеви на Доли Партън успешно го заглушават. „Ето едно полезно приложение на кънтри музиката”, казвам си, но някак все още не мога да се засмея.

Отново обърках скоростите, но учудващо не загасих колата. И в живота съм така. Понякога избързвам, самопришпорвам се и се опитвам да се движа на четвърта, а ускорението на битието ми е едва за втора. И угасвам. Друг път на големите кръстовища си стоя на полусъединител и пропускам купища зелени светлини, без да потегля. Е, случвало ми се е и да сека като прицеп най-острите си житейски завои - с мръсна газ, без да мисля за последствията... Да, това съм аз. Ще ме познаете по убедеността, с която в крайна дясна лента правя ляв завой. Но винаги със страст!

Страст, която сега временно съм загубила. И може би тази нощ ще си я върна обратно, препускайки през непрогледния мрак на спящия град. Сама, в колата. Най-големите ми страхове, събрани в една нощ. Безчувственост ли е това или безразсъдство? Нямам време да анализирам. В момента си оказвам неотложна медицинска помощ, след която се надявам да се събудя отново жива.

Събудих се... По пладне. Навън – сърдито февруарско слънце. До мен – най-верния спътник. На колко житейски кръстовища съм се инатила като магаре на мост - нито веднъж не ме е освиркал, камо ли да ме изпревари. Колко безпомощна и плаха съм била - с голи ръце ме е бутал, само и само да потегля. Колко пъти е скачал в канавката заради мен. Колко бой е изял вместо мен. Боже мой, не искам да си спомням...

Ето го, тук е пак. Спи до мен. Обърнат към мен. Явно пак е бдял над мен до последно, пазил ме е да не хукна подир поредната си безрасъдна приумица. Спи кротко, но дълбоко. Не искам да повярвам, че пак му причиних това. Не искам да повярвам, че го накарах да обикаля безлюдните улици посред нощите, за да ме пази от... самата мен.

Не можах да повярвам и когато, мислейки как да изкарам колата си от гадната софийска дупка, го видях как пристъпва бавно към мен. С поглед хем мъжкарски, хем и малко виновен. Сякаш малко гузен, че е нарушил среднощното ми уединение, но пък и уверен, че пак е на точното място, за да ми спаси щурата глава. Карал е след мен, Боже мой. Цяла нощ е пердашил по улиците зад гърба ми. За да ме пази. Да ме пази.

„Здравей, малко помощ?”

Разплаках се, значеше ли това, че съм жива? После говорихме. Кротко, влюбено, по човешки. Не престана да ме прегръща. Гледаше ме сякаш току-що сме се запознали. Отвреме навреме нежно приплъзваше пръсти по лицето ми, за да попие поредната ми щастлива сълза. Слушаше ме като баща. Без наставления и без мъдри поучения. Зададе ми само няколко въпроса, но точно толкова и точно така, че да си кажа и майчиното мляко. Целуваше ме по челото. Обичаше ме. Чувствах го. Искаше да го пусна при мен. Водеше ме към дълбокото, така че пак да се открия. Достигнах онова болезнено дълбоко, но пречистващо откровение, което само той умее да ме провокира в мен.

Един час с него и вече сякаш бях почнала да ставам отново аз. Усетихо го по събуждащия се страх... от тъмното. Помолих го да се прибираме. Може би наистина бях започнала да възвръщам сетивата си.

Навръщане кара той. Зарязахме другата кола, защото мен ме беше страх... да шофирам. Може би вече бях аз. Когато пускаше скоростния лост, за да ме разроши, както само той си знае, усещах все по-силно възкръсналата си чувственост. Смяхме се. Много. По целия път обратно към дома.

Жива съм, не мога да повярвам! Толкова жива, колкото мога да бъда само в това легло и само с този човек.

Как те обичам, само ако знаеш как те обичам...