автор: hudojnika

         Навремето гледахме едни, още черно-бели, научно-популярни филми и съм запомнил една серия за дивите джунгли на Амазония. Народонаселението там ходеше съвсем голо и в този смисъл се заглеждах като специалист, в подрусващите се първични и вторични полови белези на част от тях.
         Първобитна работа. Тогава за първи път подочух изказани и печатани мнения на западни люде, че и ние-българите спадаме към това недорасло-недопасло човечество и ако не били ТЕ с развитата си икономика, култура и разните му помощни следвоенни организации, сме щели да тръгнем също така голи и боси. Беше купонна система и помня, че имаше едни с квадратни точки - по малки за памучни и по-тлъсти за вълнените платове. В джунглата на Амазония, обаче, нямаше кой да им раздава от Комисарството квадратни точки и младежта там си ходеше тибидюс, както се казваше на един майчин език. Интересно, че помня пълни подробности, извивки и прегъвки само на младите девойчета и по-лицеприятните жени, а на другите, а имаше ли други… нещо ми се губят.
         Та тия – младите, до полова зрялост, живеят отделно от старите и основно се занимават с усъвършенстване на конкретни техники за възпроизводството на вида, кой как намери и с когото свари, където го завари. Прелюбопитно. Дали щото подочух, че и ние-българите сме нещо аборигенесто, но и аз спазвах подобна практика. Докато… докато хлътнах с двата крака, до ушите, в Кака ви. Та - на връщане от гражданското, за по-направо минахме през N…ския манастир и накрая - ПОМНЯ много добре, брахме проскубан синчец от една още по-проскубана горица. Кака ви… вървеше пред мене, на лакет разстояние и аз умилен от гледката на стегнатото и тогава задниче, си обещах, на мене си – стига толкова хайманлък по чантиите с хорските котаци и засукани мацки, вече само и единствено - ТЯ!
         Много ми е мръсен характерът, като се зарека за Нещо, на мене си и съм твърд като… абе, не отстъпвам.
         Душеприказчикът ми, той почина отдавна - на младини хайманосвахме заедно; споделяхме си някои неща, знаеше за това ми заричане и уж познавайки ме, не вярваше, че ще го спазвам. Натякваше ми за котката, дето незахлюпено съседско мляко, като се научи веднъж… яде и други такива компромати. Като разбра, че съм кокичка, измисли някакво проучване на незнам си кои институти, дето установили, че мъжът набира от жените при акт, разни имунитети и тия мъже, ограничили се само с една жена, страдат от всички болести измислени на този свят… ще видя аз, на стари години и прочие. Лошото е, че от сегашната ми изстрадана гледна точка, сякаш имаше право – като ме зачепарастиха разни болести, нямат край! Че и болят, дяволските. Скимтя, чак на плач го удрям от някои от тях, няма отърване. Все повече се убеждавам, че е от моногамията. Да се променям е късно. Не от друго, ами… хайде да не приказвам… Все по-често ми е пред очите онова задниче, от което и помен няма, за сметка на нещо съвсем-съвсем друго и по-мащабно; и онази кьорцава пътечка, през още по-кьорцавата горичка и си мисля – как може човек, уж умен човек, за толкова кратка пътечка, за толкова кратко време, да изтръска толкова мащабно глупаво обещание…
         Младост, неопитна младост!

         Велимир ПЕТРОВ