автор: jeck

Горните мисли ги споделих във връзка със моите трудности, съмнения, лутане, но неприемане на нещата наготово, отхвърлянето на сляпото следване на АВТОРИТЕТИТЕ. И самотното блъскане срещу несгодите дава своите (макар и повече или по-малко горчиви) плодове.
Това по-определено го виждам сега, тогава интуитивно чувствах, че мъките и броженията на душата са най-личното, най-съкровеното, най-неповторимото и е дезертьорство да искаш някой да те отърве от тях (с медикаменти или с моделиране на живота ти). Колкото и мъчително да е, колкото и да се ужасяваш от положението си, остани при себе си, опитай се да бъдеш себе си, не приемай нищо наготово, стреми се да прогледнеш напред в тъмнината, в мъглата...
Няма готови истини - колкото и трудно да се устоява това верую. " (Но какво може да коства на хората около теб? - си мисля сега…)
Винаги съм се питал: " Има ли "нормален" живот, кой живот е "нормален", кои са "нормалните" хора? Само да знам, че ги има, за да се поуспокоя малко, да се опра на нещо в объркаността си. Защото " - казвах си понякога - "изглежда животът въобще си е такъв - тягостен - е, моят е малко по-мъчителен поради болезнената ми чувствителност, но това облекчение, което търся, може би никога не ще го намеря. " Пък и от книги, от интервюта с известни личности (въпреки че при нашите условия тези, които бяха известни, не винаги бяха личности) постоянно се повтаряше, че удовлетворението от живота е моментно, достигнеш ли го - веднага се появява нова цел, че щастието е в борбата, че то все бяга напред и си мислех: "Ами сигурно това е животът за всички - мъчителна борба, в която хората са много взискателни към себе си, и аз имам много път докато ги настигна. " (Все тия комплекси за малоценност...) Ето че сега съм достигнал до друга фаза, до друго разбиране, усещане за живота (поотраснах - прехвърлих 40-те -поне както излиза от аритметиката): Че животът нормално, естествено трябва да има един хубав фон на добро самочувствие, на доволство от утринта, от посрещането на деня и на слънцето, на чистия въздух. Радостта от докосването до тези първични, есенциални ценности трябва да проблясва в хубавите усещания от тялото, от бодростта, която носи доброто здраве, природата, чистия въздух - намерих някакъв път. Всъщност не е трябвало да се питам "Кой е нормалния живот?" защото хората са толкова различни, всеки индивидуално си намира пътя в живота и начина си на живот. Но условие ЗА ДА ТРЪГНЕШ И ДА НАМЕРИШ СВОЯ начин е да имаш нормален старт, т. е. нормално самочувствие от детството, любов към себе си. Ако не си ги имал, едва ли си успял да усетиш безгрижие и свобода. Моето не е било живот, но не съм го знаел.
Мислел съм, че живея. Ако никога преди не ти се е случвало да се усетиш щастлив, никога няма да разбереш, че си нещастен.
Ако никога преди това не ти се е случвало да си безгрижен, никога няма да разбереш, че си смазан от безпричинно черногледство.
Ако никога преди това не ти се е случвало да се усетиш свободен, никога няма да разбереш, че си постоянно в затвор.
Никой не ми е обърнал внимание, никой не ме е усетил: "Ей, момче, имаш проблем."
Все съм се питал: "Какво крепи хората в тоя живот, какво крепи душите им за да живеят, с какво съдържание в душата си изминават житейския си път?"
(Дори и за баща си не съм могъл да си отговоря на този въпрос, да се поставя на мястото му - не бяхме достатъчно близки, но с годините май все повече го разбирам...). Тогава, от моята мъчителна гледна точка не можех да си отговоря на този въпрос. Сега, като посъбрах малко любов към себе си и към живота и се поуспокоих, мога да погледна спокойно към всеки и да се поставя на мястото му - всеки човек в добро физическо и най-вече духовно здраве (което значи достатъчно обичащ и приемащ себе си) няма нужда от кой знае какви доказателства за да усеща удовлетвореност от себе си и от деня си, няма да бъде изнервен и притеснен, както комплексирания човек, постоянно търсещ доказателства за това, че е жив и съществува, а ще бъде спокоен, какъвто беше и баща ми.
Нормалното човешко психично здраве и самочувствие предполага съществуването на удовлетворение от себе си и любов към себе си без нужда от всякакви самодоказвания. (Ти си това което си, ценен си такъв, какъвто си, приятно ти е с хората около теб, радваш се на миговете, които имаш.)
Когато съм се усещал болезнено самотен и объркан, съм се опитвал няколко пъти да споделя моите проблеми с баща си: "Толкова съм самотен и притеснен. Какво да правя?"
Усещал съм, че донякъде се опитва да се постави на мястото ми: "И аз бях такъв - затворен и срамежлив. Животът ще те научи. "
(A ще ме научи ли животът да обичам себе си, след като по една или друга причина не бях успял да се науча на това в детството си, или по-скоро не бях усетил тази любов в детството си. Тогава не знаех, че в тази липса на самочувствие е коренът на проблемите ми. И баща ми не е имал представа от тези тънки душевни проблеми: "И той бил срамежлив и затворен. "… Едно е да си срамежлив и затворен, друго е да си смазан от комплекси и липса на любов и топлина вътре в теб). Баща ми не можеше да изслушва, да разговаря и да споделя. Това ни бяха разговорите с него - по 2-3 изречения. Опитваше се до някъде да ме разбере, но някъде дълбоко в него беше заложено недоверие към думите, невярване че с думи, с разговор човек може да постигне нещо, да помогне някому, да подобри нещата... Може би и от тази му черта на характера, от тази му вродена затвореност произтичаха най-вече разминаванията и неразбирателството с майка ми (жената има нужда да бъде изслушвана, най-вече изслушвана, може нищо да не предприемеш в отговор на нейните оплаквания, по-често тя дори не очаква да предприемеш нещо, по-скоро иска просто да сподели).
За баща ми моите оплаквания звучаха може би донякъде непонятно - там където бях аз, той не е бил, а и дълбоко в себе си това - изслушването, стремежът към поставянето на мястото на другия много-много не му бяха присъщи. Не беше преживявал такива душевни затруднения и усещах, че неразбиращо спира до някъде: "Животът ще те научи. Какво ще търсиш назад в детството си? Стегни се, обръсни се,оправи си външния вид, намери си постоянна работа. " До това беше стигнал той относно душата - до самодисциплината, до труда, до самоутвърждаването чрез работата и психическото спокойствие до което води положителната самооценка от свършената работа. Но аз бях ограден от един зид от комплекси, който ми преграждаше пътя към тази основна истина. (Много ми помогна Пърсиг, който ми обясни това което интуитивно усещах - че съм потиснат и първо трябва да работя по психическите си проблеми, за да се успокоя преди да се захващам с каквото и да е. Баща ми нямаше представа, че имам такова ниско ниво на самочувствие като ми казваше: "И аз бях много срамежлив и затворен ".
А може би аз бях много мързелив...? Но не. Психиката и способностите за работа са скачени съдове и както го обяснява и Пърсиг, първо трябва да се справиш с потиснатостта си, за да бъдеш нормално работоспобен. Толкова деликатни са човешките неща... (Разбира се, в онези години на деликатността, на човешкото не се обръщаше внимание.)

Качествената работа не е просто блъскане, а резултатно общуване с други хора, спокойно подхождане към нещата, обмислянато им от различни страни.
Не: "Блъскай, работи, работата всичко ще оправи. ",а както Пърсиг казва "Обърни внимание, осъзнай дали подсъзнателно не си блокиран от комплекси. "
Човекът, човешкият организъм е най-сложното нещо…
А баща ми казваше просто: " Животът ще те научи." Рядко ще ме заговори за нещо, ще ме попита за нещо, ще ми обясни нещо, ще ми разкаже нещо. Никакво общуване помежду ни.
Всъщност се сещам и за един разговор с един мой съученик (в 8-ми клас май бяхме), когато се опитвах да изясня и обясня тези мои объркани психологически проблеми пред него, той накрая ми рече: "Вальо, ти трябва да си зает през целия ден, да се утрепваш от работа за да не можеш да мислиш за тези мрачни неща ".
Да, ама не - си мисля сега... Не е толкова просто...
Веднъж от Русе говорих по телефона с втората си майка: "Толкова съм самотен и притеснен. Нямам приятели. Тя ми каза: "Не се тревожи. Всичко ще се оправи. "
То по телефона какво ли може да се каже, но... май отново нещо като: "Животът ще те научи. "