автор: apostolicia

Всеки има в живота си една-единствена голяма, истинска, страстна, всепоглъщаща любов. Моята такава са жените.
Обичам жените. Първо обичах само красивите жени. Затова и се изучих за фотограф. Изучих се да ги улавям в обектива, да показвам техните най-красиви черти. През моя физьор те се превръщаха в Мадони и Магдалени, в светици и грешници, прекрасни създания. Постепенно моят фотоапарат се изучи да намира характерните черти. Ей, така – сам се научи. Нямам представа как стана, но взех да се съмнявам в себе си. Застане моделът пред обектива – прекрасна жена – фотоапаратът я показва като крастава жаба. А на фона, момиченцето с очилата, което носи кабелите – истинско цвете. Трябваше да съм много тъп, че да не разбера. Моят обектив се беше научил да отсява красивото от красивото. Така започнах постепенно да обръщам повече внимание на не чак толкова красивите жени. Ставаха знаменити снимки. Аз пък се превърнах в много търсен фотограф, канеха ме за корици на известни списания. Манекенките, разбира се, бягаха от мен като дявол от тамян, така че модните списания ме забравиха. Но пък политически и икономически, географски и здравни – те ме търсеха все по-често.
Веднъж ме извикаха да снимам бизнес-дама. Попрезряла, възпълничка, нисичка, но истински фелдфебел. Като нагласих фотоапарата и погледнах през визьора – какво да видя – истинска амазонка. Родена за пълководец, стрОен дух, гордо чело, уверена в силите си, независима жена, способна да спечели Троянската война. Стана знаменита снимка! Тя толкова се хареса, че ме покани на вечеря. И докато си хапвахме кавказки пелмени в “Крим”, разбрах, че си заработвам първата надница като жиголо. Не, не ме заведе в спалнята си (не този път). Плати ми за разбирането.
После ме запозна с други. Канеха ме, плащаха ми да ги откривам, да разбирам кои са и какви са. С някои от тях преспивах. С други – не.
Имах връзка с една лекарка, която умираше от простичка, лечима болест. Горката, от грижа за пациентите си, беше занемарила себе си, не беше имала време да отиде дори на преглед, докато не беше станало твърде късно.
Имах една художничка, която си плескаше лицето с бои, за да прикрие белезите от варицела, а всички го смятаха за изблика на художнически ексцентризъм.
Имах една журналистка, която всички смятаха за зла, бясна кучка. Всъщност тя беше мило, уплашено котенце, което от страх хапеше и съскаше към всеки, който посегне към него.
Имах една поетеса, която се прехласваше по птичките трогателно, докато в същото време ми сервираше печени гълъби на верандата на артистичния си дом.
Впрочем имах много поетеси, художнички, лекарки, журналистки, учителки – нали ви казах – обожавам жените. Обичам да ги слушам как говорят. Как ми разказват с мелодичните си гласове полуживотите си. Тъгата в очите им, докато се опитават на всяка цена да минат за палавници.
Спомням си един случай – три вдовици бяха събрали пари за подарък на четвърта своя приятелка, също вдовица. Подаръкът бях аз. Пристигнах в дома й, занесох цветя, луксозни бонбони и вино – сметката за тези неща съвсем малко надвишаваше хонорара за визитата ми. Жената беше сива. Косата й, събрана на стегнат кок, беше на кичури – всичките сиви, но всеки различно сив – жълтеникаво-сив, светло-сив, сърнешко-сив, тъмно-сив. Ей, Богу, имаше удивителна коса. Лицето й обаче беше младо, нямаше повече от 40-45 години. Очите й също бяха сиви. И толкова тъжни, залутани. Веднага се досети кой съм и по какъв повод идвам. Покани ме, свенливо поднесе кафе, бисквитки, някакъв сироп – от години не бях вкусвал домашно-приготвен сироп. Разговорът вървеше като планински поток – като че ли подскача по каменисто дъно. За първи път талантът ми да водя непринудени разговори сякаш ми изневери.Изведнъж тя вдигна решително очи и каза: “За да свършваме по-бързо, от мен се очаква да се съблека, така ли?” Сякаш ме удари!
- Не, скъпа! Какво говориш?! От теб се очаква да се забавляваш с мен, както ти е приятно. Аз съм на твое разположение, в това число и да те съблека, ако това искаш, но е малко вероятно да го искаш. Мога да ти правя компания, да те изведа на разходка, да те заведа в планината, на вечеря или не балкона – все едно. Аз съм тук, за да изпълнявам твоите желания!
- Тогава би ли сменил няколко крушки, не мога да достигна тези високи полилеи.
Разбира се, че смених крушките. Не че нямаше нужда, но мисля, че ме накара да го направя, за да се позабавлява. Видях пламъчетата в очите й. И си казах: “Добре, де, за какво им е на самотните жени жиголо?” От опит знам, че последното, което искат от мен е секс. Те търсят разбиране, търсят някой да ги изслуша, търсят някой да ги оцени, да им каже, че струват нещо и че са потребни, искат да се почувстват нужни и желани. Честно казано, с много малко от клиентикте ми съм правил секс. Така че професията на жиголото не само че граничи, но и надминава тази на психоаналитика. Там жените отиват с ясното чувство, че си плащат да бъдат разбрани. При мен идват и си плащат, за да бъдат ухажвани. От психоаналитика излизат пречистени наистина, но пречистването им е чрез катарзис. А от моя апартамент излизат със зачервени страни и палави огънчета в очите, без да им се е налагало да разтурят душите си. Е, кажете, господа, не е ли почтена професия?