автор: Heel

Нямах никакво време да реагирам. Велосипедистът внезапно изкопчи пред колата ми и аз го блъснах. Тяло му се удари в предното стъкло и се претърколи над колата.
Веднага набих спирачки и отбих в дясно. Ръцете ми трепереха на волана. Бавно излязох от колата за да проверя дали вече съм станал убиец или още съм девствен в тази област. Тялото лежеше на двайсет метра зад колата, близо до тротоара. Беше млада. Лежеше на лявата си страна и не помръдваше изобщо. Русата й коса покриваше по-голямата част от лицето й. Тръгнах към нея. Две пенсионерки уплашено се скриха във входа на близката сграда. Идваше ми да им изкрещя, че нямам навика да ям хора, а само да ги блъскам с колата си.
Очите й бяха затворени. Коленичих до нея и лекичко докоснах рамото й. Тя се размърда, изохка и изпърха объркано с мигли. Почувствах се изключително щастлив, че е жива. Синьо- зелените и очи гледаха невиждащо към мен.
– Как си? Боли ли те нещо? – попитах плахо аз.
– Какво стана? Кола ли ме блъсна? – каза тя с треперещ глас и красивото й лице се сбърчи от болка.
– Всичко стана толкова бързо. Нищо не можах да направя. Потърпи мъничко, ей сега ще извикам “Бърза помощ” – отговорих аз като се стараех гласът ми да изглежда спокоен.
Докато се обаждах на “Бърза помощ”, тя започна да стене. Коленичих до нея, съблякох якето си и внимателно го пъхнах под главата й. Тя ме изгледа уплашено и започна цялата да трепери. Почувствах се страшно виновен.
– Толкова много ме боли – промълви тя тихичко.
– Къде те боли, миличка?
– Краката.
Беше облечена в блузка, къси дънкови шорти и маратонки. Едната от маратонките й беше отхвърчала на 3 метра от нея, а бялото й чорапче се беше смъкнало до средата на стъпалото. Розовата й петичка изглеждаше малка, почти детинска, а изящният й глезен вече беше започнал да се подува. Другият й крак беше изпружен и леко извит навътре.
Започна да хлипа жално, а очите и се изпълниха със сълзи. Гърдите й се надигаха често и рязко. По балконите на близката сграда се бяха появили любопитни зяпачи. Едно дебилче попита на висок глас: “ Ти ли я сгази бе пич?” Имах чувството, че линейката се бави цяла вечност
– Не се страхувай, всичко ще бъде наред – казах аз и докоснах нежно ръката й. – Много съжалявам. Дано да няма нищо счупено. Аз просто…
– Сама съм си виновна – каза тя и опита да ми се усмихне.
Докато гледах как линейката спира до мен, някакъв полицай ме потупа грубо по рамото и се представи. Качиха я и потеглиха с вой на сирена, а аз останах да отговарям на тъпи въпроси, по няколко пъти.
След два часа се довлякох в “Пирогов”. От санитарите на входа не успях да науча нищо и затова реших да се забия пред ортопедичния кабинет. Голямо чакане падна, но най-накрая успях да разбера, че са я настанили някъде по горните етажи. След още два часа ми позволиха да я видя.
Лицето й беше бледо, очите – тъжни, а краката – гипсирани. Левият й крак беше гипсиран до коляното, а другият беше целия в гипс, единствено босото й стъпалото стърчеше навън. Някаква странна система от въжета и тежести държеше краката й вдигнати високо.
Позна ме и се усмихна мило, а аз се почувствах още по-виновен от преди.
– Казвам се Моника – каза тя и протегна малката си ръка към мен.
Аз я поех и я стиснах внимателно.
– Калоян.
– Странен начин за запознанство – вметна тя и с подчертано женствен жест отметна кичур от русата си коса зад ухото.
– Толкова много съжалявам.
– Няма за какво. Бях се забляла на някъде и тръгнах да пресичам
неправилно. Ти не си виновен изобщо.
– Счупени ли са? - попитах аз, гледайки краката й.
– Потрошена съм на три места, но докторът каза, че костите не са много раздробени и ще се оправя сравнително бързо.
– Дано! Боли ли те много?
– Вече не – каза тя и размърда пръстите на краката си, – но когато наместваха костите ...
– Какво мога да направя за теб – попитах аз с тъпото усещане, че вече бях направил достатъчно нея – почти я бях убил.
Погледът й се заковаха изпитателно в мен. Издържах го въпреки синьозелената красота на очите й.
– Тук се грижат добре за мен.
– Близките ти знаят ли?
– Вече се обадих на съквартирантката ми в общежитието да не се
тревожи. Все още не искам да казвам на нашите. Когато ме изпишат ще им се обадя да си ме приберат във Варна.
– Къде учиш?
– УНСС, втори курс, финанси, но май съм дотук с ученето за този семестър.
Усетих, че се изчервявам и сведох очи към пода.
– Сладък си – каза тя и се изкикоти.
– Искам да ти помогна – обявих твърдо аз.
Тя се усмихна палаво с очи.
- Много не сърби стъпалото, а не мога да го стигна.
Кожата на стъпалото й беше изключително нежна и мека. Наслаждавах й се повече от минута, а после целунах глезенът й. В момента, в който се отдръпнах от нея разбрах, че съм започнал да се влюбвам.
– Утре ще дойдеш ли да ме видиш пак?
– Разбира се – отговорих аз, ухилен до уши.