автор: jelyaznovski

ПАРАБОЛА

1.

Аз съм като птичка: стига ми и трошица, и нямам насита .Стига ми да те зърна, да те чуя...Ако те докосна, съм препълнен. Мога да те погълна като мида бисера си, да те обвия – твоята материя в моята!
Цялата.


2.

Пълен съм с думи. У теб не достигат... Искам да ти прелея от моите, като скачени съдове да се изпълним наполовина.
Ще ти помогнат ли думите да ми обясниш коя си и защо си?
Направи моите твои и ми дай от тях.

3.

Лъжецът рядко убива.
Убива лъжата. Бавно, неусетно, подло...
Не ме лъжи, моля те...

4.

Искам да ти кажа всичко. Трябва ли...
Какво са думите? Пътеки през пространството.
А искам да те любя. Да говори кожата ти. Да ме пари дъх, да ме облива.
Без топлината ти душата ми измръзва...
Аз искам и плътта ти, и духа ти- летен ден горещ.
Това ли значи цялата?

5.

Когато пиша, ми олеква.
Отдавна съм прочел и съм разбрал, че белият лист е наивен, покорен и чист. Отдава се.
Прости ми, че ти изменям с него.

6.

Призрачните мисли домуват някъде на тайно, за да ни мъчат бодри през нощта.
А нашето място? Къде е нашият дом?

7.

Когато стане зрачно, идваш.
Пердето се спуска и ти влизаш.
Очи да затворя, в тъмното зад черепа свети – гледаш ме...
Кога е светлото?


8.

Ако истината е усетливото, да живеееш в тайна значи да живееш с лъжа.
Поемаме, отделяме, разлагат се молекулите ни. Всичко това е истина. Скриват трупа под земята, за да остане все пак приемлив. Значи – лъжлив.
Но божествените тайни. Има неща, които не трябва да се усетят..Не трябва да срещнем истината по някаква причина. Може би защото е смъртно страшна. И Бог се е погрижил за нас, за да не загинем от уплаха.
Не ме плаши, моля те.

9.

Сънувах те. За миг дойде. И изчезна.
Остана болка.
Нали сънят не прави спомени. Защо остана спомен?

10.

Защо те виждам чужда? Докъде стига притежанието? Какво можеш да притежаваш? Какво значи да имаш някого?
Имаш само тогова, който сам е поробил.
Може би затова мъдреците са решили, че любовта е отдаване.
Но аз не съм мъдрец.
Аз те искам и твърдя, че това е любов!

11.

Звъня на хората, които са те чули. Някъде у тях звъниш и долавам материята ти през пространството.
Въздух, но на амплитуди.

12.

Аз се размечтах.
Лежиш на ръката ми хладна, копринена и моите гънки са в твоите извивки.
Край нас е бяло и у нас е бяло. Петънцата на гърдите ти не възбуждат- успокояват: не съм сам.
А съм тревожен

13.

Тук съм, в сетивата ти ...и пак ме няма. Прозрачен? Каква пътечка да прокарам, за да ме обходиш?
Как да дойда?

14.

Искаш време, за да ме обикнеш.
Вземи този еон!

15.

Щом толкова е гъста тъмнината, тя трябва да ме носи леко...
Над хълмове и покриви прескача треска, по прозореца ти пърха. И се будиш. Надничаш в мен и себе си откриваш
Нима е лесно да се спи... Кажи ми твоето лекарство.

16.

Надълбоко е спокойно.
Гмурнах се, искам малко от останалото да спася. Виждам ситен пясък – да полегна, струя светла ме върти – да ме замае.
Търся чисто, светло, но потайно – да остана.
Но ти не пожела да се удавя...

17.

Гладен съм, и мръсен, и предаден.
Може ли да ме заситиш?

18.

А само чудо може ни събра- прашинки сме от пръснатия космос.
На хиляди години съм, а ти си току що сгъстена.
Танцуваш под звездите- енергията не изтича, а изригва.
А аз съм тиха пепел и вятърът искрици само е раздухал.
Чудото не стана...

19.

Когато в моите ръцете си полагаш,
когато тръпнеш под прозрачната си кожа,
когато се притискаш да ме вместиш,
когато шия издължаваш под дъха ми,
когато ъгълчето на устата си подаваш,
когато пръсти търсят луковички нервни,
когато с длан рисуваш по лицето,
това е нежност!

Но е толкоз малко?


20.

Като извор си – мека и хладна,
от дълбокото идваш – непита...
И посяга устата ми жадна,
без да иска и без да те пита.

Ти тревата си – тънка, зелена.
На земята зелената кожа...
Мойта кожа от нерви изплетена
бързам гола връз теб да положа.

Като бездна си – край на вселената...
Няма път, няма време за връщане...
И се моля, превит на колене,
да усетя, че ти ме поглъщаш...

Ти си огънят – лаком и кратък.
Кой разумник от огън се пали?
А сама се протяга ръката ми
да те гали и пак да те гали!

21.

Каквото и да направим за да оцелее то, няма да успеем. То ще загине. Ще остарее, ще се сбръчка, ще ни гледа с тъжни очи и ние ще отвръщаме нашите. С неудобство.. Колко страшно – може би с отвращение. И пак ще пращаме думите да обясняват, да обясняват...
А то ще умира тъжно, влажно, изплашено, проклето...Моето чувство.
Не, нямаме време!

22.

Когато прочетеш дневника, ще си спомниш първите дни. Не може да не си ги спомниш. Тогава пишех върху теб.
По-нататък вървеше все по- трудно – като мъжки дълг.
Но ще удържа обещанието си да те уведомявам.

23.

Сменила си ника, а?
Здрасти на новия!
Видях те вчера, бързах и не се отбих...
Най-приятелски: бая си дебела, стегни си балконите.
И си повдигни задника, има там някакви начини.
Обади се някой път..