-Искате ли кола?
-Не!
-Не искате ли кола?
-Да!
-Ето ви тогава – заяви младежът.
Ха, момичето се засмя на ум, усмихна се наяве и я завладя задоволство от хитрата игра на думи.
-Със сламка или без? – продължи младежът.
-ДА! – отвърна тя и този път и двамата се изкикотиха на глас. Той имаше хубава усмивка, дяволита някаква. Пък и тя си беше доста хубава и го знаеше.
Не за първи път я сваляха, но никога така непринудено. Всъщност, сваляха я всеки ден, без пропуск, по няколко пъти. Задължително десетина подмятания, около пет подсвирвания и няколко десетки опулени обръщания към нея. Не че й бе неприятно.
-Заповядай – връчи и кафето, диетичната вафла и колата, която тя взе ей така, защото й стана приятно.
-Можеш да седнеш ей там – посочи една маса в дъното той – Там си се наливай с кола без да се притесняваш – пак я жегна той с усмивка.
“Тоя пък как смело ми говори” – усмихна се безизрано и се понесе натам.
Изпи си кафето, изпуши няколко цигари, колата преполови, но някак не й се тръгваше. Сама се зачуди защо. Скришом поглеждаше към чаровника, но той сякаш повече не я виждаше. Продължаваше да се усмихва на другите клиенти и да ги обслужва със същата непринуденост и обаятелност.
“Хъм”, малко се нацупи тя. Беше свикнала да и се угажда. Обикновено я сваляха нарочно, но сега...
Онзи видимо нямаше плочки на корема, не бе и някой мачо, но не бе и женчо. Нещо магнетично имаше в него, което превземаше на секундата вниманието на околните.
Телефонът и избибипка. Получи sms. “Milo, 4akam te ve4e 20 min, ko stava, vsi4ko nared li e? cunk” – питаше я гаджето. “Наред, наред, ма не съвсем” – помисли си тя и й стана гузно, че така се затрогна по едно “момченце” зад тезгяха.
Отдавна не бе флиртувала, от как се срещна с нейния. Преди това чат-пат пишеше по разни сайтове. Отговаряше на безкрайни писма, но рядко попадаше на някой с остър ум и чар. Това чувство на липса, на непринуден флирт се загнезди в нея.
“Хайде да си ходя, време ми е вече” – натърти си тя. Допи колата на две глъти и с лека горчивинка от липсата на внимание тръгна да се оправя.
Докато събере всичките си боклуци в чантичката си (модна и елегантна само за 30 кинта от MANGO) нашия пристигна да забърше масата и да вземе чашите.
-Изпи ли си момичето колата? – попита мило и небрежно той, въпреки че виждаше с очите си празната чаша.
Това “момичето” обаче и се стори толкова мило, че нещо в нея трепна и преизпълни с радостни тръпки тялото й.
-Да, “момичето” се чуди да ли да си поиска още. – не уточни тя кола, усмивки или внимание. Сети се обаче, че гаджето я чака и продължи: - Имаш ли химикалка и листче? Ще ти напиша, какво искам.
-Разбира се, заповядай – каза той и се отдалечи.
Ха, тя вече бе решила. Ще му надраска skype-a си, пък ако иска – ще и пише. Номера на телефона няма да си даде, че още пази неприятни спомени от един досадник. Написа го бързо, сложи бележката на масата, химикала върху нея, обърна се и побърза да излезе, за да не изпадне в неловка ситуация. Със сигурност той щеше да види текста. Гаранция!
Изходът бе покрай бара и тя щеше да му каже “чао”. Него го нямаше обаче, вероятно влязъл в стайчето отзад да донесе нещо от вътре. Минавайки надзърна към отворената складова врата и кръвта и смръзна... Лицето и пламна от срам и възмущение, но трябваше да излезе по-скоро. Защо й трябваше да го вижда как се целува с другия барман?! Не знаеше, само знаеше, че закъснява и че известно време няма да приема непознати nick-кове с skype-a си...