автор: arty_divine

Братя Кипски

„...имам чувството,че някаква безкрайна пустиня ме дели и от Бога и от хората.”
„Писма”, Х.Ибсен

“Спасих човек! Спасих го със собствената му брадва. Разпорих му корема и му извадих червата. Погледнах надолу. Надолу. Надолу в абдомена, там където кръвта се стичаше на малки тънки стуйки. И го видях... беше искрящ, беше чист, неопетнен. Също кръвта по ръцете ми.
Благодари ми.
И после излетя към небето.”
КА 56 N – мултифункционален робот за домашно приложение

Радиоактивната пустиня привечер...
- Калвин, колко пъти съм ти казвал да не ходиш сам на Бунището? - Саймън мърмореше на нещо което беше смесица между автоматизирана буклукжийска кофа и електрически трансформатор.
Вятъра подухваше слабо, колкото да размъти радиационният прах върху покрива на импровизираният заслон, който Саймън беше сглобил от ламарина и изолация. Пясъка можеше да се завира на неподозирани места и затова Саймън предпочиташе да го избягва колкото е възможно. В тези трудни времена смазка не се намираше хич лесно. “По-лесно е да прихвана малария..” - Саймън се захили на собствената си шега. Не беше точно смях, високочестотно изкърцване може би, но Саймън и на това беше доволен. Жалко, че Калвин не можеше да оцени майтапа. Той и без това беше тъпичък. Напоследък доста го переше сачмата.
Пясъчните бури отдавна затрупаха пътищата, но поне в началото коли имаше в изобилие – стари бръкми, които още търкаха асфалта и от новите – летящите (те бяха олекотени поликарбонови купета, но се намираха значително по-трудно). Нещата се промениха много бързо след като хората напуснаха земната повърхност. Обидно бързо, дори... Придвижването се превърна в кошмар. Пясъците напредваха ужасно бързо - като петнисти гладни хиени. Човек би се зачудил, къде бяха досега толкова време? И кой дявол ги пусна на свобода?
Тревата беше повехнала, но полиетиленови и полистиренови отпадъци се въргаляха във всички посоки върху жълтото поле, докъдето ти стигне погледа. Откакто службата за чистота престана да функционира, боклуците завладяха света, а вятъра си изкриви задника от забавление. На тези от хората, които оцеляха явно не им беше хич до това. Бяха се завряли в някакви бункери дълбоко под земята и не смееха да си подадат носовете оттам. Кой знае, може би вече бяха измрели, макар че на Саймън хич не му се вярваше. Прекалено дълго време беше живял сред тях.
Добре ги познаваше.
“Дяволи са те! И адски трудно умират. Трябва да им пробиеш очите с ръждиви пирони. Инак ще те преследват и няма да те оставят, дорде не те завлекат в пъклото... ”
- Ще се наложи да препрограмирам процесора. - измънка Саймън. - Може би няма да ми стигне нощта... - той изпъшка по човешки, колкото можеше.
Саймън се боеше от хората. Знаеше, че приживе щяха да го дезинтегрират при първият по-сложен дефект. Мразеше ги. Може би затова обичаше да ги имитира. Калвин беше замесен от по-друго тесто.

Звездовидната отверка нервно тракаше по металния корпус и без успех търсеше жлебовете на винтчетата. Акумулаторът на Саймън беше полуразреден, а до подстанцията имаше още няколко мили. Знаеше, че водноелектрическата централа на Хувър Дам можеше да работи още поне стотина години самостоятелно, преди мидите да задръстят охлаждащите тръби, а после все щяха да измислят нещо когато бурите поутихнат. Саймън знаеше, че ако не успее да стегне Калвин до утре сутринта щяха и двамата да се превърнат в част от пейзажа. Можеше разбира се да зареже Калвин и да продължи сам до Хувър Дам, където щеше да презареди батериите. Може би щеше да поостане там за известно време. Но щеше да бъде самотен. Пред тази алтернатива предпочиташе да умре – тук заедно с Калвин, лудият робот с който деляха тежка съдба.
Гама лъчението унищожи повечето растителност, животните, 99,99% от хората (кой знае какво бяха завлекли там долу в бункерите) но също повреди голяма част от роботите, чийто позитронни мозъци бяха твърде чувствителни към лъчението. Собстеника на Саймън беше ИИ инжинер и беше направил редица модификации върху него, това го спаси. Повечето от оцелелите роботи бяха... е вероятно Бог имаше някаква мисия и за тях. Нямаше как иначе. Как би допуснал своите чада, били те и механични да се блъскат по главите с части от изпочупените си ръце докато се стоварят с разбити метални черепи в прахта ?
Саймън се беше улисал в работа и дори си тананикаше някаква мелодия от преди катастрофата. Точно както би правил човек, докато ремонтира косачката си за трева. Калвин не усещаше нищо от това, което се твореше върху него. Самият той имаше къде-къде по-важни неща за вършене...

***

„УИЛАРД, КОПЕЛЕ МРЪСНО, ДОЧУХ МЪЛВА, ЧЕ ПОЛИЦИЯТА МЕ БИЛА ЗАЛОВИЛА. ТОВА Е ТВЪРДЕ НЕВЕРОЯТНО, ПРЕДВИД ФАКТА, ЧЕ ОЩЕ ТЪРКАМ КАЛДЪРЪМА ПО УЛИЦИТЕ, НАЛИ? ПРЕСЛЕДВАМ КУРВИТЕ И НЯМА ДА ПРЕСТАНА ДА ГИ ИЗКОРМВАМ, ДОКАТО НЕ МЕ ХВАНЕТЕ... ВЪЖЕТО НЕ МЕ ПЛАШИ, УИЛАРД, ПЛАШИ МЕ ФАКТА, ЧЕ КУРВИТЕ ВЕЧЕ СА НА ПРИВЪРШВАНЕ. МОЖЕ БИ ТРЯБВА ДА КАЖА ЕДНО “ЗДРАВЕЙ” НА ХУБАВАТА ТИ ЖЕНА??

СКОРО ЩЕ ЧУЕШ ОЩЕ ЗА МЕН И ВЕСЕЛИТЕ МИ ИГРИЧКИ...”

ПОЗДРАВИ,
Джак
... И ПОКЪРВАВИ!

В ноемврийската нощ на 1888 година Лондон с тих ужас очакваше поредната си жертва. „Принца“ бе станал суетен – харесаше само млади жени. Досега беше изкормил четиринадесет проститутки от Ийст енд (поне копърите знаеха за толкова).
Кой и как бе решил не беше ясно, носеше се мълва за „Принца“ - висок мъж с черен плащ, дълбок цилиндър и голяма пътна чанта пълна с хирургически инструменти. Тъмният му силует се прокрадва като привидение не само по задръстените от мъгла тесни улички на крайните квартали, но и в измъчените от ежедневните тегоби души на хората. Мъжът май се казваше „Джак” или поне така се самонаричаше в писмата, които изпращаше до редакциите на по-големите лондонски вестници и до Скотланд Ярд.

Ужасът, породен от параноичното очакване бе несравним, но Мери Кели сякаш нехаеше за прозаичните човешки терзания. Всъщност душата й крещеше, но тя упорито стоеше пред мизерната си стайчка на Милър Корт, близо до Дорсет Стрийт в очакване на някой нов клиент. Дано тази нощ бъдеше мангизлия. Бе й омръзнало от вмирисаните на джин кочияши и докери с почервенели от пиене носове и с панталони по които солта бе от урина повече отколкото от морска вода. Някои пияници не можеха да свършат и затова я пребиваха от бой. Минаваха седмици преди отново да успее да излезе на улицата. Гласът й съвсем се беше загубил от непрестанните напъни да стене и пъшка – скърцаше като стогодишен предачен стан.
Той неочаквано изплува като призрак от мъглата. Тя се стресна. Имаше бързи, отсечени движения, но иначе бе добре облечен. Личеше, че е аристократ-черните кожени ръкавици и златната верижка на часовника му го показваха. Бе снажен, но чертите на восъчно бледото му лице не бяха правилни. Носът му бе чип с огромни ноздри, а под дългите гъсти мустаци зееше безформена като на пиявица уста. Горната устна бе сцепена на две, под нея жълтееха криви зъби. Мери Кели неволно потръпна, когато срещна погледа му. Очите му бяха червени, защото мъжът беше и албинос. Не лъхаше на алкохол и изпражнения, дори ухаеше приятно и това я обърка. Този тип определено имаше пари, но имаше и нещо друго, което тя с обикновеният си разсъдък не можеше да разбере. Без да осъзнае кога и как Мери бе започнала да се паникьосва.
Мери Кели нямаше как да знае, защото нямаше нужното, а и въобще никакво образование - такива деформации по лицето се дължаха на вроден сифилис...
- Колко кредита? – попита той, а гласът му звучеше като сритана по стълбите тенекия.
- Колко какво? – попита Мери, която не знаеше кое я притеснява повече – видът или гласът му.
- Колко струва, курве? - мъжът почти излая и Мери се досети, че това вероятно се дължи на дефекта в устата му.
Тя по навик отговори, че ще му направи свирка за четири пенса, а за останалото може да се договарят. После моментално съжали, че не му поиска повече. Той кимна рязко, бутна двайсет пенса в ръката й и грубо я избута към вратата.
- И по-бързо, че интегралите ми ще се спукат от напрежение. – излая отново клиентът.
После каза още неща, но Мери не разбра и половината от това, което мъжът и говореше - “чипове”, “интеграли”, “сензорен делириум”, все неща от тоя род, неща които не можеше дори да произнесе, та камо ли да запомни. Обикновено не й беше необходимо да разбира повече от онова, което клиента желаеше. Беше “общувала” с много пияници, чийто говор трудно може да се реазличи от шума на парен двигател, но този клиент определено я затрудняваше.
- Свирка ли? – попита тя.
Той не отговори. Грубо затръшна вратата зад тях. Мери Кели чу как голямата му пътна чанта се срина на пода. Някакъв метал издрънча. После всичко стана бързо и неочаквано...Тя дори не успя да развърже корсета си. Усети как отзад две огромни ледени длани се вкопчват в шията й.
Пред очите й се спусна мъгла...
Стана страшно и студено. Незнайно как, може би по настръхналата кожа, студената пот или урината между краката й, един дявол знае, но Мери Кели разбра, че бе ударил предсмърният й час.

Някъде горе, от високо се чу гръмовен глас-сякаш самият Бог порицаваше:
- Калвин, глупав малък робот - и звук от продължаващото нервно тракане на отверка. - ...стига си шавал...
Не беше Бог, беше Саймън. Ток протече по задръстени интегрални схеми, едни вериги се задействаха, други прекъснаха.

САЙМЪН КАЗА!

Стаята на Мери Кели в миг изчезна и пред електронните визьори на Калвин се ширна нощен пейзаж, скучен и монотонен до болка - радиоактивната пустиня. Наоколо се въргаляха ръждясващи корпуси на отдавна забравени машинарии и какви ли още не боклуци. ”Добре дошъл у дома! Добре, че се върна!”. Вместо сърцето на Мери Кели Калвин държеше в ръката си мотора на някаква изтърбушена прахосмукачка, а върху клоните на близкото изсъхнало дърво вместо черва висеше гофрирания маркуч пак на същата злополучна прахосмукачка...
- Намерих я, най-сетне!
Калвин се огледа, привлечен от веселите възгласи. Саймън се въртеше около него, скачайки от крак на крак като шут. Беше едновременно смущаващо и забавно – Саймън, прагматикът, “човекът” с идеите... В ръката си държеше някаква платка с чипове и я вееше като знамето на свободата над главата си.
- Саймън!...- изчатка Калвин с металическият си глас. - Това ти ли си?
Робота внезапно спря лудия си танц, сякаш това го смути.
- Саймън... - ведро заяви Калвин. - Аз убих и изкормих петнадесет жени! На две от тях изядох матките...
- Глупчо! - рече Саймън. - Нищо не си изкормил. Бълнуваше врели некипели, беше зациклил и почти изчерпил енергийните си запаси. За малко да те изпусна, беше на косъм! Прелях ти малко енергия от моята.
- Наистина?
- Замалко да се самоунищожиш! – рече Саймън. - Едно време хората обичаха да правят подобни неща за забавление. Вкарваха изкуствени спомени в по-старите роботи – такива като теб, после ги препрограмираха и им гледаха сеира. Някои от тях се саморазглобяваха.
- И защо са го правили?
- Кое?
- Защо са го карали да се саморазглобяват?
- Как защо? Защото са хора. Те обичат да правят такива неща.
Калвин се замисли. Това не трая дълго, може би секунда две.
- Но аз не съм бил на Бунището?! – рече той.
- Не си спомняш, да си бил на Бунището. – рече Саймън. - Вчера минахме оттам.
- Наистина?
- Калвин имам да ти казвам нещо. Нещо важно.
- Какво?
Саймън се приближи, приклекна до малкият си спътник, побарабани със синтетични пръсти върху главата му.
- Мислеше,че си най-великия сериен убиец на света. ”Приключенията на Джак Изкормвача в Лондон”! Това си имплантирал в мозъка си... Виртуална реалност. Едно време хората използваха такива идиотщини за развлечение, нали знаеш – с конзоли и живееха в тези реалности с дни. Ти самият можеш да генерираш виртуална реалност, има го в параметрите ти. Но да натикаш виртуалната реалност в мозъка си, това вече е самоубийство. Ако не те бях върнал обратно, щеше да изчерпиш и последната капка енергия и да пукнеш в твоя измислен свят.
Саймън за миг утихна.
- Защо го направи?
Калвин мълчеше.
- Значи все пак си спомняш?
Калвин не искаше да разочарова Саймън.
- Не си спомням.
- Сигурен ли си? - Саймън знаеше, че Калвин е способен да лъже. Беше придобил тази способност още преди гама сблъсъка. Беше един откачен малък робот, захвърлен в един склад за рециклиране, преди Саймън да го открие и спаси.
- Не си спомням. – отсече Калвин.
- Не си спомняш, така ли? – рече Саймън отвъд прикритието. Търсеше къде да зарови тази проклетия. – Ще видим тази работа. – гласът му избоботи отвъд.
- Беше толкова скучно. – измърмори Калвин.
- Чух те!

***

След като онзи метеорит удари неутронната звезда на няколко десетки светлинни години разстояние, гама лъчи заляха цялата Земя. Трябва да е бил колкото бейзболна топка проклетникът. Самият Ад да се беше стоварил на Земята по-малко поразии щеше да направи.
Учените не успяха да засекат изригването навреме, тъй като бяха погълнати от друг феномен и всички погледи по това време бяха насочени към “звездните хранилища” в очакване на раждането на Свръхнова. Когато първата вълна дойде, хората не усетиха почти нищо. Имаше главоболия, дузина пенсионери пукнаха на “силното слънце”. По същото време Гама сензорите уловиха сигнала, а сензорите на Марс, разкриха останалата част от картината. Не успяха да излъчат по новините. Нямаше време. Може би е било някакъв фрагмент, който бе предизивкал първата вълна защото, когато удари втората вълна нещата не изглеждаха никак розови.
Хората, които успяха да се скатаят под земята и да се нагълтат с радиопротектори, оцеляха. Останалите умряха. Оцеляха и малцина роботи, но поддъжка липсваше. Липсваха смазка и части. Лъчението увреди повечето от тези роботи и не се знаеше, кои бяха късметлиите тези които пукнаха, другите които се самоунищожиха или онези, които продължиха да се скитат в пустинята с разчекнати корпуси и стърчащи проводници.
Калвин бе ходил до Бунището и преди. С много усилия Саймън успя да изтрие вече от паметта на по-малкия си събрат програми като - „Бостънският удушвач”, ”Хановерският касапин”, ”Канибалът от Бъфало”, ”Андрей Чикатило” и много други. Извратеният робот си падаше по убийствата. Спотайваше се някъде на спокойствие и започваше да се самоизживява като поредния масов убиец и така докато Саймън го откриеше и изтриеше програмата.
На Калвин това да бъде убиец-садист най му харесваше – Саймън не знаеше защо. Цветът на кръвта направо го опияняваше. Имаше усещането,че не може да изчисти кръвта на жертвите от дланите си, толкова се беше “вживял”.С часове клечеше до някоя дюна, търкаше с пясък синтетичната кожа (а после метала) по ръцете си и все беше недоволен от резултата. Кръвта си оставаше все там...

***

И този ден бе като всички останали-скучен и нищо необещаващ. Калвин седеше направо на земята, заровил и двете си длани в пясъка. Малко по-встрани Саймън бе се излегнал хоризонтално, попиваше слънчевите лъчи от собственоръчно сътворените от него колектори и размишляваше върху „За природата на психиката” от Карл Густав Юнг. Беше открил значителна колекция електронни записи в подстанцията в предградието, което напуснаха преди месец и ги беше копирал преди електричеството да спре безвъзвратно и да предаде града във владение на пустинята.
“Мисълта” на Саймън бе концентрирана на един особен абзац:

„Щом създаването на религия или формирането на символи е също толкова важно за примитивния ум, както задоволяването на инстинкта, пътят на понататъшното развитие е очертан логически: измъкването от състоянието на редукция зависи от изграждането на религия с индивидуални черти....”

Преповтаряше го вече за дванадесети път и все не можеше да схване смисъла му. Беше на косъм... съвсем мъничко му трябваше, но този символизъм го объркваше. Въпреки прекараните сред хората години, човешката логика пак не бе съвсем по силите му. Сега хората ги нямаше и възможността да се окаже най-човекоподобният индивид на планетата го забавляваше. Той упорстваше. Искаше да очовечи и Калвин, макар да съзнаваше колко трудна задача бе това. Бе се задълбочил в размишления, създаваше впечатление че не вижда нищо около себе си. Точно това използва Калвин. Той внимателно извади ръцете си от пясъка и после лазейки ниско на четири крака започна да се отдалечава. Беше мярнал на Бунището една виртуална персона, която се казваше „Жил дьо Ре” и бързаше час по-скоро да влезе под кожата й...
Саймън само повдигна очи, погледна гърба на отдалечаващия се Калвин и пак забоде поглед в дяволския абзац. Поклати глава и криво се усмихна... бе по-скоро гримаса, но поне се опита. Току що беше проумял абзаца. Беше се докоснал до Карл Густав Юнг, а това си беше постижение.
Саймън радостно измуча.

Калвин вървеше сред пясъците на Радиоактивната пустиня без път и посока. Търсеше “Човека”. Той беше напуснал хората преди години и си беше монтирал една дузина платки, изкуствени крайници и т.н. Държеше да му викат “Човека” макар, че който и да питаш щом задника ти не сере си най-много КиБорг. Останалото в тази пустош бяха андроиди с втасали от скука мозъци, с повредени от високата радиация позитронни мозъци и всякакъв друг вид подобни бракми, плачещи за пещите на Плазмените дезинтегратори. “Човека” обикаляше и ги събираше в Бунището. Там раздаваше части на останалите, срещу “скромна услуга”. Имаше само един проблем – “Човека” поставяше условие, ако го изпълниш ти помага, ако не – те дезинтегрира. Калвин дори не предвиждаше “провал” като възможност. Виж тази пясъчна буря можеше и да му види сметката...
Някои роботи наричаха “Човека” още „Викащия в пустинята”. Носеха се слухове, че бил много способен. Бил не КиБорг, а направо КиберБог. Можел да оправи всякакви електронни каши. Носеха се и слухове, че слуховете ги създаваше той.
След няколко часа въздухът все така танцуваше над нажежените пясъци, а охлаждащата система на мозъка на Калвин бе капитулирала. Привиждаха му се какви ли не неща... Там, в далечината се появи фата-моргана - някакъв сив силует, които бързо приближаваше. После миражът придоби по-ясни и плътни контури. Беше някакъв подвижвн скелет с брада, мустаци и дълги, падащи по раменете коси. Бе напълно гол, само мръсна ленена препаска покриваше слабините му. Кожата му – суха и жълта като пергамент. Ходеше бос. Как? Не беше ясно. На Калвин му пушеше под краката.
Нямаше метални фрагменти и походката му беше неравномерна и много изчистена. Наистина беше човек! Или много добре изглеждащ киборг. Фанастично!
Калвин подсвирна.
Човекът носеше талпа от маслиново дърво върху издраните си рамене. В косите си бе вплел някакви тръни. На кръста си бе завързал въже, в което бяха затъкнати голям чук и няколко извънредно дълги, жлезни пирони.
- Ти кой си? - извика отдалеко Калвин, но мъжът сякаш не го забеляза.
Приближи две стъпки напред, стовари тежката талпа в пясъка пред себе си, вдигна цяла пушилка и се разкърши. Ставите му изпукаха. Миг по-късно започна лудо да драпа с две ръце ленената си превръзка отпред.
“Срамни въшки” – помисли си Калвин. – “Те поне трябва да са оцелели”
Калвин недоверчиво заситни към него.
- Нааа къъъв ти приличам? Ааа?...- се озъби човекът - явно много го сърбеше.
- На перко?!
- Ееей, я по-кротко! Робот! Чии кът тъ заритъм.
Калвин премигна с изкуствените си очи.
- Кьорав ли си! Не виждаш ли? Дърводелец съм!... Баща ми беше дърводелец в Назарет...Аз също съм дърводелец...- удари се гордо с юмрук в гърдите и после гледайки изпитателно Калвин добави. -А к’во праи боклук кат теб толкоз навътре в Пустинята?...Не тъ ли е страх от Плазмените?...
- Страх ме е!Даже много ме е страх,но аз...- започна стъписано Калвин. - Аз търся един киборг... Казаха ми, че можел да ми помогне...
- Че с к’во мож ти помогна човек на теб! -сряза го „Дърводелец”-ът. - Кат тъ гледам на теб само един Плазмен мож да ти помогна!
- Аз...Аз...-продължи още по-неуверено Калвин. От жегата мозъкът му се бе стопил. - Аз ходих на Бунището за стари чипове и там ми имплантираха една програма... Много програми! Виртуална реалност. Придобих нещо като зависимост, ако ме разбираш... Саймън - моя приятел се опита да ме спаси. Откри програмата уффф... програмите и ги дезактивира.
Странникът си подрапваше чатала и зяпаше хребета на пясъчната дюна по която се бе спуснал. Слънцето скоро щеше да се спусне по обратния склон и тогава температурите щяха да паднат. Накрая попита:
- Ами сеа к’ва мислиш да я дървиш? Уфф, металиш? – той се изкиска на шегата си. – Ше ме прощаваш, професионална деформация.
- Ще продължа да убивам! - отвърна Калвин. - Много ме бива... но възникна проблем. Не мога да изчистя кръвта от ръцете си. Търках с пясък, със солена вода, машинно масло... не става. Здравата е попила.
Дърводелецът шумно се изсекна в пясъка и после избърса пръсти в мръсния си парцал отпред.
- Ми слаай си ръкавици! Кво съ чудиш!
- Пробвах. Не става! Тя, човешката кръв сякаш просмуква през всичко!
- Виж сеа...- прекъсна го Дърводелецът. – Ще ме прощаваш, имам и друа работа за вършене, не само да слушам простотиите ти на туй слънце! Таз греда съм я помъкнал за поклонение щот тъй ми е наредил Върховния и тряа да вървя... - човекът се почеса стабилно още няколко пъти като за прощаване и се напъна да вдигне талпата, но Калвин го спря:
- Ей чакай малко! Какво поклонение?
- Ами к’во? - изпъшка Дърводелецът. - На таз греда е умрял “Викащия в пустинята”
- Какво?! “Викащия в пустинята” е умрял?
- Дааа! След кат го заковали с гвоздеи за нея. – човека почука талпата с кокалест пръст. - Туй дърво е чудотворно да знаиш, щот е пропито с кръвта му. Лекува всякакви болести и разхлабвания... и други такиви телесни нещастия и к’во ли още не...
- Ей, я чакай! - почти изкрещя Калвин. - Точно тя ми трябва! Нея бях тръгнал да търся! Остави я пак на земята!
- Добре, твоя работа... - с нежелание се подчини Дърводелецът и огромната талпа пак тупна в пясъка. - Виж сеа, ако искаш да ти помогне допри двете си ръце връз нея, затвори си зъркелите и ГОРЕЩО както казва Върховния съдия се помоли. Казват, че изпълнявала всякакви желания...
Калвин не изчака пак да му повторят инструкцията, ами бързо изпълни всичко и така със затворени очи зачака чудото. И ЧУДОТО НАИСТИНА СТАНА! Докато го чакаше чу как с чука си Дърводелецът бързо заби два пирона в дървото. Калвин изкрещя от жизненада... Сякаш огнени мълнии прободоха двата му електронни визьора. Погледна надолу и не можа да повярва... Дърводелецът бе заковал и двете му длани с пирони към гредата!
- Какво правиш? извика Калвин.
- Искай и търси така, както гладният търси храна, а жадният - питие, и ще получиш това което искаш. – рече Дърводелецът, а от жаргона му не остана и следа.
Едва сега с размътените си от болката визьори Калвин видя двете големи дупки върху дланите на Дърводелеца. Дупки от пирони...
- Защо постъпи така с мен!...- изстена малкият робот.
- Да получиш вечен живот, това трябва да бъде първата ти грижа и стремеж. Нямаш ли него, дори и целия свят да притежаваш, нищо нямаш....- нареждаше Дърводелецът.
Калвин гледаше недоумяващо. Истина ли приказваше този човек или мозъка му се беше разтекъл от жегата.
- Всеки грях и пристрастие към суетата на света те отдалечава от него. Пази се от тях, за да не се лишиш от вечен живот.
Човека върза и последното въже, изправи се избърса потта от челото си, после подпря ръцете си на кръста и се изпъна назад.
- Ууууф, че мъка. Най-сетне се оттървах! - Той погледна надолу, където Калвин лежеше с разчекнати върху талпата ръце и пирони стърчаха сред жици и смазка.
- Сеа кръвта по лапите ти вече няма да е кръвта на жертвите, ъм твойта. Кат гледам как тече ще сдадеш багажа след ден-два, ако имаш късмет дотогаз някой от Плазмените да те докопа.
Дърводелецът плю в пясъка и му обърна гръб. Тогава Калвин видя дългите кървави рани по гърба на мъжа и разбра, че това е “Викащия в пустинята”, който някои наричаха още и „Спасителят”. Неусетно как той беше поставил условието. А Калвин се провали! Дори не се провали на косъм, направо се сгромоляса. Налапа въдицата като единак! Човекът започна да се отдалечава.
- Ей моля ти се не ме изоставяй тук!..Мно-о-о-го те моля!.- ревеше като магаре Калвин зад него. Но Дърводелецът дори не се обърна. Извика ядосано през рамо:
- Ей, я дъ млъкваш,че кат съ върна!...К’во си съ разривал!...- после продължи да си мърмори ядосано.- За днес тоз е дванайсетия! Колко още трябва да усмъртя за да отърва кожата и пак да ме върнат на Ефирните?...Върховният май каза илядо триста седемдесет и осем? Цъцъ, има още много майка му стара!...Туй роботите са няаква сволач, защо тряа да си цапаш ръцете с тях... Нали има Плазмени... Да питаш акъла му на Върховния !...Туй роботите... Опитват се да приличат на истинските ора, ама само взимат най-лошото от тях...То и при ората ми беше трудно, но при тези изроди е истински Ад...!
Беше минало доста време, откакто Дърводелецът се изгуби зад хоризонта и Калвин видя в същата посока нещо не много обещаващо. Една огромна платформа, движеща се върху въздушна възглавница бързо приближаваше. В предната част на платформата зееше огромна като пъкъл огнена паст...ПЛАЗМЕН ДЕЗИНТЕГРАТОР!
Задърпа се отчаяно, но не можеше да отскубне ръцете си от пироните. Пък и талпата беше много, много тежка и не помръдваше...
Да, в Радиоактивната пустиня имаше две места-едното, което минаваше за Рай, наречено Бунището и друго - това, което приближаваше...
- Помощ, Саймън! Помощ...- Калвин крещеше извън себе си от ужас. Замъгленото му зрение внезапно беше се прояснило. И съзнанието му също се бе прояснило...

Саймън лежеше на една платформа доволно мърдаше с устни, а вода се пръскаше навсякъде около него. Бяха стигнали Хувър Дам и вече можеха да си позволят почивка. Иззад него езерото Мийд поглъщаше лакомо слънчевите лъчи в бездънната си паст, а само на стотина метра по-нататък бетона пропадаше диво надолу под обуздания вече напор на река Колорадо. Водите задвижваха 17 мощни генератора и се събираха в коритото отново за да поемат по дългия и скучен път към Черният каньон.
След като разбра, че Калвин не може да се “излекува” от пристрастяването Саймън реши да вземе мерки. Отиде на бунището и откри една виртуална реалност - „Срещата на Тома Близнакът, наречен Неверният с Йешуа ха Ноцри, наречен Месията”. Бръкна в нея, пооправи това-онова и я имплантира в съзнанието на Калвин. Промяната наистина беше забележителна!
Саймън разсъждаваше върху „Психологията от гледна точка на бихевиориста” от някой си Джон Уотсън. Малко по-встрани Калвин садеше арматурни железа в чакъла като мислеше, че са маслинови дръвчета. Така беше наредил новият му бог-ДЪРВОДЕЛЕЦЪТ!
”Така трябва да се прави!” - нареждаше си под носа Калвин - „Да се пази живота!... Търси само вечния живот като твое единствено истинско добро и избягвай с цялото си старание всичко, което затваря вратата към него.”
След време тези дръвчета щяха да порастат, да станат големи маслинови дървета, да имат зелени клончета като онова, което гълъбчето бе донесло на Ной...
И тогава... тогава...
Малки мълнии скачаха по интегралите на Калвин като разгонени животинчета. Погледа му се разполови. Ръката му започна да трепери, арматурата се изплъзна от дланта му, дланта напоена с кръв...

***

Мери Кели омекна в ръцете му като тесто и започна да се свлича към пода. Тогава той отметна с лакът плаща си и извади от ножницата на колана дълг, почти двадесетинчов нож. С две последователни отсечени движения преряза гърлото й от ухо до ухо. При втория път усети как острието на ножа задира по прешлените на врата й. Почти беше отделил главата й от тялото. Кръвта бликна като гейзер напред. За да не се изцапа, така както я придържаше отзад притисна силно брадата към пулсиращите й още гърди. Усети как там долу, в панталоните си получава дълга и продължителна ерекция...

КРАЙ
юни-юли,2008 г.
Бургас-Русе

Юли-Август, 2008
София-В.Търново-Йеовил