автор: apostolicia

/на момичето, което загубих/

Сигурно е много тъпо да ти пиша писмо при положение, че непрекъснато това правим – пишем си. Обаче ти така и не разбираш какво искам да ти кажа. Затова ще ти го напиша сбито – ако успея някак да предам сбито всичко това.
Аз и ти сме двама различни. Ти си на светлинни години преди мен нагоре по стълбичката – там, където аз никога няма да бъда, да не говорим, че ти предстои още. На мен нищо не ми предстои. Това е факт, към който категорично отказвам да те причислявам.
Бедата всъщност идва от това, че допуснах да се влюбя катастрофално и безотговорно. Остави това – допуснах да те влюбя в себе си също толкова катастрофално и безотговорно. Истина е, че никой не започва връзка с предварителната нагласа тя да трае от ден до пладне. Истина е, че всеки човек, започвайки връзка, е с нагласата за вечност. Поне при мен е така. Не съм момиче, което не подбира и не му пука колко, с кого и докога.Не съм момиче за една нощ. Макар че при създалите се обстоятелства май това е най-доброто, което мога да направя за себе си – да се отдам на желанията и да карам наред – това ще ми остане. Но всеки път, щом реша да направя такова нещо, възпитанието, предразсъдъците или навик просто – наречи го както искаш, ме възпират. А когато си влюбен, очакваш именно това – връзката да продължи вечно. Аз обаче това не мога да предложа, нито да обещая. А съм човек, който държи на думата си. Ох, обърках се.
Искам да кажа, че не искам да те свързвам със себе си дори и за един-единствен час от живота ти. Това е! В моите очи гледа смъртта. Преди няколко месеца всичко това нямаше да бъде изприказвано, изписано и издрънкано. Ако всичко това ни се беше случило преди няколко месеца, най-вероятно щяхме не само да сме се видели, но и да сме си консумирали връзката. Щяхме да сме празнували заедно Нова година, да съм те запознала с нашите… ей, такива работи. И през ум нямаше да ми е минавало, че сме различни, от различни прослойки, с различни възможности и различни перспективи. Преди няколко месеца щяхме отдавна да сме двойка. Но и преди няколко месеца ти едва ли щеше да ми обърнеш внимание. Защото тогава изобщо не бях това, което съм. Сега виждаш ума на зряла жена в тялото на момиче. Това преди няколко месеца изобщо не беше така. Някога, някога, толкова някога, колкото няколко месеца, си бях нормално 21-годишно момиче, което обича да танцува, да излиза с приятели, да си купува козметика, да ходи на фризьор да трупа в гардероба си парцалки и всички тези глупави неща, с които се занимават момичетата. Сега парцалките нямат значение, нито козметиката, нито дрънкулките. Сега нищо друго (освен нови бъбреци) няма значение. Когато смъртта те погледне в очите, много неща променят своя смисъл и своето значение.
Да, сигурна съм, че ще реагираш бурно, сигурна съм, че ще отречеш, ще кажеш, че за теб няма значение. Но има. Настояваш, защото ме харесваш, защото си влюбен в мен, защото ти е приятно, че и аз съм влюбена в теб. Но ако не ти бях казала, че умирам бавно, но за сметка на това пък сигурно, едва ли щеше да настояваш толкова. Чувството на състрадание, което предизвиквам в теб и желанието ти да ме закриляш, да се грижиш за мен и да докажеш (най-вече пред самия себе си), че “това няма значение”, донякъде ме ласкае. Но то не е истинско. Не е равностойно. Не е равнопоставено. Не е …нищо от това, в което вярвам. А аз искам да умра вярна на себе си.