автор: shekerliana

Не познавах кучешката душа,
докато за четвъртия рожден ден на сина ми неочаквано получихме подарък - малка пухкава топчица болонка, наречена Петко.
Петият в котилото на болонка с голямо родословно дърво.
Веднага си помислих и казах на сина ми:
-Искаш ли да го прекръстим?
А детето, което донесе малкото кученце, сопнато каза:
-Как така ще го прекръстите! Той е Петко.
И така една прекрасна френска болонка, с родословно дърво, заживя в къщата с името Петко и стана част от нашето малко, славно семейство.
Петко пътешестваше с нас, играеше с нас, само дето не можеше да говори.
Не, не съм права, говореше с очите си.
Изразяваше се по най-мъдрия начин - само с една дума, пардон с лай!
Кучешки лай. Радостен, тревожен, ядосан, щастлив.
А когато страдаше, било от любов, било от нещо друго, тихо скимтеше.
Петко, нашият малък Петко.
Разгонеше ли се кучка в квартала, беше неудържим и смел.
А кучките бяха големи. И бездомните мъжкари също.
И Петко - пръв между големите.
- Барабар Петко с мъжете! – смеехме се всички.
Все в рани, все ухапан, все омърлян, но там, сред мъжете, до женската, която има нужда от ласка... И мъж.
Е, кучките, за разлика от хората, макар и разгонени, винаги избират само един мъжкар.
И когато всичко свършваше, се прибираше тъжен, тъжен.
Но, тъй като беше от родословно дърво, пък и хубавец, и той ощастливи много красиви женски болонки.
А как се прибираше след любов...
Петкови работи.
Привързахме се към него като към жив човек.
Така, както той ни чакаше да се завърнем в малката гарсониера, никой не ни е чакал.
Така, както ни се караше, че ни е нямало дълго/ поне 8 часа/ никой не ни се е карал.
Трябваше дълго да му обясняваме, че аз съм била на работа, а синът ми на детска градина и че пак сме заедно.
Един ден Петко опъна крачетата и зави от болка.
Дойде ветеринарният и каза, че има опасност да е страшната кучешка болест гана, от която малко кучета остават живи.
Преживяхме заедно болестта.
Изстрадахме заедно неговите болки и припадъци.
Плакахме с него и се радвахме, когато се изправяше и се оживяваше.
Оздравя Петко, но едва по-късно разбрахме, че болестта му е отнела мъжествеността.
Искаше му се, а не можеше.
И той вече не беше същото кученце.
Стана унило, малко топченце... Милият Петко!
Като че ли се отказа да е жив.
В късна декемврийска нощ, с очи черни и тъжни, втренчени в мен, Петко издъхна.
Плакахме, както се плаче за човек.
И се простихме с малката френска болонка със смешно име Петко,
с френския любовник,
за когото любовта беше смисъл и без нея не си заслужаваше да се живее,
с нашето малко кученце и с големия незаменим приятел.
Така завърши един малък кучешки живот, който беляза
с любов всички, до които се докосна.
Милият Петко!


Изхвърлените

Това са често срещани мърляви болонки, пудели, далматинци. Кучета с минало.
Свикнали на грижа и любов.
Но старостта не е красива. Дори и при кучетата.
И е особено човешко да изхвърлиш
на улицата в непознат град
кучето си
и се отървеш
от него.
Измиваш си ръцете след това
и спиш спокойно.
А то,
сред чужди хора, в чужди град, сред чужди улици,
хуква да те търси.
И те търси. И те търси.
И плаче - вие, вие, вие...
Забелязали ли сте колко тревожно обикалят?
Как ходът им не е естествен, а забързан.
Защото търсят своя дом.
Търсят обичта, която са имали.
Търсят теб.
Улицата ги смачква,
бездушието ги убива.
Остава им споменът за онова далечно минало, пълно с любов.
Кучата с минало.
Те са по-тъжни от скитниците, родени на улицата.


Родените на улицата

Те са щастливи като циганите.
Свободата е тяхното верую. И много често последват циганите.
Защото са си близки по душа.
Защото са крадливи, хитри, силни, смели.
И оцеляват.
Те не са породисти.
Те са улични превъзходни.
Улицата е тяхното верую.
Тук се чувстват обичани.
Тук обичат.
Тук се раждат, тук умират.
Тук създават потомство.
Тук, на улицата, оцеляват.
Тя е техният дом.
Уютен и не толкова, но познат.
И няма страх.
А воля за живот.
Родените на улицата са щастливи.
Защото са свободни.


На магистралата

Какво ли правят тук?
Между гората и зейналата паст на хилядите камиони и гуми на магистралата?
Търсят нея, своята смърт?
Те са скитници, а може би изоставени, или изгубени?
Объркани.
И тръгват.
Между гумите.
Към смъртта.
Колко кучета? Колко кучета? Колко кучета?
Смачкани, размазани, пребити, убити...
На всеки километър. На всеки километър. На всеки километър.
Иска ми се да не гледам.
Заобикалям, доколкото мога, жалката смачкана биомаса...
Иска ми се да не гледам...
Кучета, кучета, кучета.
И души, които не намират покой, защото продължават да ги мачкат.
Гуми. Гуми. Гуми.
Кучешка смърт на кучешки живот.
На магистралата.
Ангели... Без покой...
На всеки километър.