Най-дългото, най-уморено разстояние
между дъха ми върху спящата ти длан
и твоята невяра в прости истини.
По изгрев ще повръщам всичко
което глупаво отложих за довечера,
за утре и за следващият път.
Сега съм острие в ръцете ти
и корен - устремен към вятъра.
Среднощна восъчна отливка
на всички оглупели пеперуди.
И пика на стремглавото ти спускане
към празното. Към нищото и към умората -
онази бледо синкава, озъбена
удавница - гримирана умело
с усмивката на всяка твоя сряда.
Със токче, счупено между паветата.
Как се събличат толкова следи
от дръзкото карминово?
Диор сигурно е сънувал вишни,
когато е рисувал устни
върху реверите на всяко незавръщане.
А аз зазиждам бавно всеки път
онази - непоисканата нежност -
в основите на женския инат.
Да балансирам върху многоточия.