автор: krasavitsa

Ти, за която никога не посмях да помисля, че съществуваш наистина, макар и да съм те мислил за възможна и в самотата си понякога упорито да вярвах, че те има някъде, но просто не съм те намерил още - теб, мой аналог и мой антипод едновременно, защото аз съм и себе си, и обратното същевременно;
ти, с моята същност и с моите стремежи, с моята гордост и моите съмнения, с моите болки, моя гняв и смирение, явила се най-после закъсняла, задъхана и търсеща, сигурно защото още от отвъдното си била наясно относно закъснялото си рождение, появила се с всичко, което някой трябваше да ми донесе; лутала се неспокойно и дълго, показвала се навсякъде и търсила убежище навсякъде, толкова си бързала да намериш този, на когото носиш да дадеш; и вече отчаяно мислейки, че всичко това е една ужасна грешка, че тук никой не те чака и никой няма нужда от теб, почти готова да захвърлиш и донесеното, и себе си, и дори опитала го вече веднъж, тогава - съдбата ли? - появи мен, и докато несигурно се опознавахме и невярващо установявахме, че да, това е, което сме търсили досега, аз, вече почти примирен, че няма да го намеря никога, а ти – с твоето отвъдно закъсняло нетърпение, във вълнението на срещата бавно и постепенно осъзнавахме, че тук никога няма да има време за нас, че тук никога няма да можем да бъдем ние, че няма значение кой е подранил и кой - закъснял, няма да можем нито да си дадем, нито да получим, дълго и тъжно размишлявахме над времето и смисъла му, над случайността на съвпадението и фаталността на разминаването, преодолявахме покрусата и се примирявахме с безнадеждността, докато накрая не решихме, че ще е по-милосърдно да не си признаваме, че ние сме ние, да се убеждаваме взаимно, че сме други, че изобщо не сме тези, които...
...прости, исках само да ти кажа:
Единствена моя, честит рожден ден.