автор: paparakaPV

Изрязан в миглите на синята пустиня,
когато гларусът кълве от тишината,
Самотният се давеше във прилива,
и в тайнствените притчи за водата.
И Той се вкопчи диво в тъмнината,
захапа ъгъла й с разранени пръсти.
И седем пъти се прекръсти мракът,
възкръснал за поредното му случване.
Защото Той бе земетръсна зона
(а земетръсите са форма на наместване.)
И цял живот се учи да обича,
зачевал утрините в своя космос.
Когато беше запокитен в себе си,
попи с очи калта на всички локви.
Лъжата пусна дългите си корени.
(Сеячът винаги е знаел риска.)
Зеленото в очите му угасна.
Той вече има повод за умиране.
Животът му се смя обидно кратък.
Живя го на инат и за последно.
От морска пяна и от сладки приказки
косите му са вече помъдрели.
От късната му нечовешка нежност
Остана само кожата да свети.
И се превръща бавно във мълчание.
Погребал думите!
Самотният човек е глух и сляп.

Той вече знае песента на мъртвите.