автор: gardev

На где са заливите сиви,
Отпуснати и от любов препили.
На где са заливите сиви,
които нагло са си присвоили
Божествената дарба да се свържат
с друг.
Къде са заливите сиви,
На мойта самота
дето ме е окръжила
В таз неравностойна игра,
Позната още като любовта.
Паднах аз отново в нея
И признавам че се много смея
Щом представя си как изпаднал съм сега.
Ей ме сам, отхвърлен,
Заплют и отритнат,
О, моите неволи не могат да стихнат.
Плача... Но защо,
Нима ще доведе това до по-добро?!
Помощ! - викам аз,
Идем! - отвръщат ми завчас.
Кои сте вие? – пак си питам аз.
Ние сме ревност, отблъскване
Без шанс за изцеление.
Ние сме демоните зли,
Дошли за твойто погребение.
Погребение? – ли питам аз.
Да! – отвръщат ми в захлас.
Но чие! – питам аз сега
Погребението на твоята душа.
- смеят се те нахално
Зашо говорите така бездарно?!
Нима е времето дошло
Да легна аз на смъртното легло.
- Не, но твоята душа,
покосена от любовта,
Тя ще отпразнува своето погребение.
И ти ще бъдеш свидетел
На нейното изтление.
Но как – извиках аз -
Ще живея тогаз.
Без душа, без плам...
Ще запраиличам на някакъв глиган
Дето ходи, дето скита,
Вечно сам, и на хората връхлита.
Изсмяха ми се бесовете зли,
заплюха сърцето ми дори.
Скочиха и грабнаха моята душа,
Която сглупи и поддаде се на любовта.
Затуй стоя сега при заливите сиви,
Обречен на вечна самота.
В дните млади и лениви.