Обичам вечерите в ранно лято,
когато светлината трае дълго,
когато се смрачава в осем
и още няма край деня.
Тогава размишлявам в ъгъла
на синия остатък от небето
и слънцето събирам за съня си,
за утрето на новия любовен гостенин.
А той е спомен вече, без да бъде
като очарователна надежда,
че вечерта ще дойде късно,
за да не страдам пак за загубите днес.
Косите си събирам край пердето,
обличам тялото на пролетта
като вечерна рокля.
Ах, пролетта! Това начало
и край на всички времена,
това желание във бяло
със голи рамена...